Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Стигнаха до края на стената и свърнаха наляво в подгизнала зелена поляна и видяха, че там някои участъци от оградата са сменени, групи мъже запълваха дупките за стълбовете с бетон, и те я видяха как се простира по целия път назад, и разбраха, че няма как да излязат оттам.

Тръгнаха обратно и излязоха покрай стената, на открито, и Теди разбра, че единственият път е право напред. Твърде много очи щяха да забележат, ако тръгнеха, в която и да е друга посока, освен покрай пазачите.

— Ще се промъкнем оттам, нали, шефе?

— Направо.

Теди си свали шапката и Чък последва примера му, а после смъкнаха дъждобраните си, преметнаха ги през ръка и тръгнаха в ситните капчици дъжд. Чакаше ги същият пазач, и Теди каза на Чък:

— Дай дори да не забавяме ход.

— Съгласен.

Теди се опита да разчете изражението на пазача. Беше неподвижно и безизразно като на мъртвец и той се зачуди дали е непроницаемо от отегчение, или защото се напрягаше за сблъсъка.

Теди помаха, докато минаваше, и пазачът каза:

— Сега са докарали камиони.

Продължиха да вървят. Теди се обърна и тръгна заднешком, когато каза:

— Камиони ли?

— Да, за да ви приберат обратно. Ще трябва да почакате, един замина само преди пет минути. Трябва да се върне всеки момент.

— Не. Имаме нужда да се пораздвижим.

За миг нещо трепна в лицето на пазача. Може би Теди просто си въобразяваше, или може би пазачът можеше да разпознае нередна ситуация, когато я подушеше.

— Внимавай сега. — Теди се обърна с гръб и двамата с Чък тръгнаха към дърветата, и той усещаше как пазачът ги наблюдава, усещаше как целият форт ги наблюдава. Може би точно сега Коули и надзирателят бяха на предните стъпала или горе на покрива. И наблюдаваха.

Стигнаха до дърветата и никой не изкрещя, никой не даде предупредителен изстрел, а после те влязоха по-навътре и изчезнаха в редицата дебели стволове и разкъсани листа.

— Господи — каза Чък. — Господи, Господи, Господи.

Теди седна на един заоблен камък и почувства как потта наквасва тялото му, просмуквайки се в бялата му риза и панталоните, и се почувства въодушевен. Сърцето му още биеше силно, а очите го сърбяха, а по плещите и врата му още пробягваха тръпки, и той разбра, че, с изключение на любовта, това беше най-великото чувство на света.

Че си успял да избягаш.

Погледна Чък и не откъсна поглед от него, докато и двамата не започнаха да се смеят.

— Свих зад онзи ъгъл и видях, че оградата отново си е на мястото — каза Чък, — и, о, мамка му Теди, помислих си, че сме дотук.

Теди се облегна на скалата, чувствайки се свободен по начин, по който се беше чувствал само като дете. Загледа как небето започва да се появява зад сивите облаци, и почувства въздуха върху кожата си. Усети мириса на мокри листа, мокра пръст и мокра дървесна кора, и чу последното слабо почукване на дъжда. Искаше му се да затвори очи и да се събуди отново от другата страна на пристанището, в Бостън, в леглото си.

Почти се унесе, и това му напомни колко е уморен, седна, изрови цигара от джоба на ризата си и взе огънче от Чък. Наведе се напред върху коленете си и каза:

— От този момент трябва да предположим, че ще открият, че сме били вътре. Тоест, ако вече не знаят.

Чък кимна:

— Бейкър със сигурност ще се пречупи, ако го разпитат.

— Мисля, че онзи пазач до стълбите беше предупреден за нас.

— Или просто искаше да се разпишем на излизане.

— И в двата случая сигурно ще си спомнят за нас.

Сирената за мъгливо време на бостънския фар издаде жален звук откъм отсрещния край на пристанището — звук, който Теди беше чувал всяка нощ през детството си в Хъл. Най-самотният звук, който познаваше. От него ти се приискваше да прегърнеш нещо — човек, възглавница, себе си.

— Нойс — каза Чък.

— Да.

— Той наистина е тук.

— От плът и кръв.

Чък каза:

— За бога, Теди, как?

И Теди му разказа за Нойс, за поражението, което бе претърпял, за враждебността му към Теди, за страха му, за треперещите му крайници, за плача му. Разказа на Чък всичко, с изключение на онова, което Нойс беше намекнал за него. А Чък слушаше, като кимаше от време на време, и гледаше Теди така, както дете гледа някой лагерен възпитател около огъня, когато започнат късните вечерни истории за таласъми.

А какво беше всичко това — започваше да се пита Теди, — ако не именно това?

Когато свърши, Чък попита:

— Вярваш ли му?

— Вярвам, че е тук. В това няма съмнение.

— Може обаче да е претърпял психологически обрат. Искам да кажа, истински. Не му е за пръв път. Всичко това може да е законно. Той откача в затвора, и те казват: „Хей, едно време този тип е бил пациент в «Ашклиф». Да го изпратим обратно“.