Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Възможно е — каза Теди. — Но последния път, когато го видях, ми се стори напълно нормален, по дяволите.

— Кога беше това?

— Преди месец.

— Много неща могат да се променят за месец.

— Вярно.

— Ами фарът? — каза Чък. — Вярваш ли, че там има куп луди учени, които имплантират антени в черепа на Ледис, докато ние тук си говорим?

— Не мисля, че ще заградят съоръжение за преработка на септични отпадъци.

— Ще се съглася с теб — каза Чък. — Но всичко това е малко като представление на „Гран Гиньол“, не мислиш ли?

Теди се намръщи:

— Не знам какво значи това, по дяволите.

— Ужасно — каза Чък. — Като в някоя ужасна приказка, от онези за таласъмите.

— Това го разбирам — каза Теди. — Каква беше онази част с гран-не-знам-си-какво?

— „Гран Гиньол“ — каза Чък. — Това е на френски. — Извинявай.

Теди гледаше как Чък се опитва да се измъкне с усмивка от ситуацията, и вероятно си мисли за начин да смени темата.

Теди каза:

— Много нещо ли научаваш на френски, когато израстваш в Портланд?

— Сиатъл.

— Правилно. — Теди притисна длан към гърдите си. — Прощавай.

— Обичам театъра, ясно? — каза Чък. — Това е театрален термин.

— Знаеш ли, познавах един тип, който работеше в управлението в Сиатъл — каза Теди.

— Наистина ли? — Чък разсеяно опипваше джобовете си.

— Да. Вероятно и ти си го познавал.

— Вероятно — каза Чък. — Искаш ли да видиш какво намерих от досието на Ледис?

— Казваше се Джо. Джо… — Теди щракна с пръсти и погледна Чък. — Помогни ми с това. На върха на езика ми е. Джо, хм, Джо…

— Много мъже се казват Джо — каза Чък, като посегна към задния си джоб.

— Мисля, че беше в…

— Ето го. — Ръката на Чък рязко се измъкна от задния му джоб и в дланта му нямаше нищо.

Теди видя сгънатото квадратче хартия, което се беше изплъзнало от пръстите му, все още да се подава от джоба.

— Джо Файърфийлд — каза Теди, забелязал как ръката на Чък се беше измъкнала от джоба. Тромаво. — Познаваш ли го?

Чък отново посегна към задния си джоб:

— Не.

— Сигурен съм, че се прехвърли там.

Чък сви рамене:

— Името не ми говори нищо.

— О, може би е било в Портланд. Бъркам ги.

— Да, забелязах.

Чък измъкна листчето и Теди го видя в деня, когато бяха пристигнали — как предава пистолета си на пазача с тромаво движение, затруднявайки се с ремъка на кобура. Не беше нещо, с което средностатистически комисар от военната полиция би се затруднил. Всъщност, едно от онези неща, заради които можеш да загинеш по време на работа.

Чък подаде късчето хартия.

— Това е формулярът за приемането му. На Ледис. Това, и медицинските му картони, бяха всичко, което успях да намеря. Никакви доклади за произшествия, никакви бележки от психиатрични сеанси, никаква снимка. Беше странно.

— Странно — каза Теди. — Разбира се.

Чък още стоеше с протегната ръка, сгънатото късче хартия се накланяше и всеки миг щеше да изпадне от пръстите му.

— Вземи го — каза Чък.

— Не — каза Теди. — Задръж го.

— Не искаш ли да го видиш?

Теди каза:

— Ще го погледна по-късно.

Погледна партньора си. Усети как тишината се разраства.

— Какво? — каза Чък накрая. — Не знам кой е Джо-Как-му беше името, затова сега ме гледаш странно?

— Не те гледам странно, Чък. Както казах, много често бъркам Портланд и Сиатъл.

— Правилно. Е, тогава…

— Да продължим — каза Теди.

Теди се изправи. Чък остана да седи няколко секунди, загледан в парчето хартия, което още се полюшваше от ръката му. Погледна към дърветата наоколо. Вдигна поглед към Теди. Загледа се към брега.

Сирената за мъгливо време изсвири отново.

Чък се изправи и върна листчето хартия в задния си джоб. Каза: „Добре“. Каза: „Чудесно“. Каза: „Във всеки случай, върви напред“.

Теди тръгна на изток през гората.

— Къде отиваш? — попита Чък. — „Ашклиф“ е в другата посока. Теди погледна назад към него:

— Не отивам в „Ашклиф“.

Чък изглеждаше подразнен, може би дори изплашен.

— Тогава къде, по дяволите, отиваме, Теди?

Теди се усмихна:

— При фара, Чък.

— Къде сме? — попита Чък.

— Изгубихме се.

Бяха излезли от гората, и вместо да се озоват в лице с оградата около фара, някак бяха успели да се отдалечат доста на север от нея. Бурята беше превърнала гората в заблатено езеро, и заради многобройните повалени или приведени дървета се бяха видели принудени да се отклонят от правата пътека. Теди знаеше, че ще се отклонят малко от посоката, но ако се съдеше по последните му изчисления, лъкатушенето им ги беше довело почти чак до гробището.