Деннис Лихэйн - Злокобен остров

А сега Чък.

Дали Теди щеше някога да узнае дали е трябвало да му се довери? Дали трябваше за последен път да го оправдае по липса на доказателства? Чък, който го беше разсмивал и беше направил цялата тази атака върху мозъците им от последните три дни толкова по-лесно поносима? Чък, който едва тази сутрин бе казал, че ще сервират яйца по бенедиктински за закуска и тънко нарязано говеждо за обяд.

Теди отново вдигна поглед към ръба на скалния нос. По негова преценка, вече беше на половината път до долу, а небето имаше тъмносиния цвят на морската вода и ставаше все по-тъмно с всяка секунда.

Какво можеше да е запокитило Чък от онази скална издатина?

Никаква естествена причина.

Освен ако не беше изпуснал нещо. Освен ако не беше скочил долу след нещо. Освен ако, също както Теди сега, не се беше опитал да си проправи път надолу по скалистия бряг, като се вкопчваше и опираше пръстите на краката си в камъни, които можеше и да не издържат.

Теди спря да си поеме дъх: потта капеше от лицето му. Предпазливо свали едната си ръка от скалата и я изтри в панталоните си, докато изсъхна. Отново посегна, хвана се, направи същото с другата си ръка, и докато я поставяше обратно върху заострено парче камък, видя листчето хартия до себе си.

Беше заклещено между голям камък и няколко тънки като пипала кафяви корена, и се развяваше леко в морския въздух. Теди свали ръка от черното парче камък, стисна листчето между пръстите си, и не му беше нужно да го разгъва, за да разбере какво е.

Формулярът за приемането на Ледис.

Плъзна го в задния си джоб, спомняйки си как беше пъхнато нестабилно в задния джоб на Чък, и сега разбра защо Чък беше слязъл тук.

Заради това парче хартия.

Заради Теди.

Последните шестдесет метра от лицевата страна на скалистия бряг се състояха от каменни блокове, като огромни черни яйца, покрити с кафяви морски водорасли, и когато стигна до тях, Теди се обърна — обърна се така, че ръцете му бяха зад гърба, а вътрешните части на дланите му поеха тежестта му и му помогнаха да си проправи път през брега до тях и надолу по тях, и той видя плъховете да се крият в пролуките си.

Когато стигна до последните, вече беше на брега и зърна тялото на Чък, приближи се до него и осъзна, че това изобщо не беше тяло. Просто още една скала, избелена от слънцето, и покрита с дебели черни усукани като въжета водорасли.

Благодаря на… нещо, каквото и да беше. Чък не беше мъртъв. Той не беше тази продълговата тясна скала, покрита с водорасли.

Теди сви ръцете си като фуния пред устата и извика името на Чък нагоре по брега. Викаше го и пак викаше, и чуваше как то се понася към морето и отеква от скалите и се носи по вятъра, и очакваше да види как главата на Чък се подава над скалния нос.

Може би се бе приготвял да слезе да потърси Теди. Може би точно сега беше там горе и се приготвяше.

Теди продължи да крещи името му, докато гърлото му прегракна.

После спря и зачака да чуе как Чък се провиква в отговор към него. Ставаше прекалено тъмно, за да види чак до върха на онази скала. Теди чуваше бриза. Чуваше плъховете в пролуките на каменните блокове. Чу крякане на чайка. Плискането на океана. Няколко минути по-късно отново чу сирената за мъгливо време откъм големия бостънски фар.

Зрението му се приспособи към тъмнината и той видя очи, които го наблюдаваха. Цели дузини. Плъховете се изтягаха по каменните блокове и го гледаха втренчено, без да се страхуват. Нощем този бряг беше техен, не негов.

Теди обаче се страхуваше от водата. Не от плъховете. Да ги вземат дяволите тези противни копелета. Можеше да ги застреля. Да видят колко от тях щяха да продължат да се правят на смели, щом няколко от приятелите им експлодират.

Само дето той нямаше оръжие, а техният брой се беше удвоил, докато гледаше. Дълги опашки, развяващи се напред-назад над камъка. Теди чувстваше как водата докосва петите му, усещаше всички онези очи, приковани върху тялото му, и, независимо от страха, започваше да усеща тръпки по гръбнака си и подобно на сърбеж чувство в глезените.

Тръгна бавно покрай брега и видя, че те бяха стотици, отправящи се към скалите на лунната светлина като тюлени към слънцето. Гледаше как цопват от каменните блокове върху пясъка, където той бе стоял само преди мигове, и обърна глава и погледна към онова, което беше останало от неговата ивица от брега.

Не много. Друга скала, вдадена във водата на трийсетина метра напред, която успешно се отделяше от брега, а вдясно от него се вдаваше нататък в океана. Теди видя остров, за чието съществуване дори не бе знаел досега. Лежеше под лунната светлина като калъп кафяв сапун, и прегръдката му с морето изглеждаше слаба и несигурна. Теди се беше качвал на тези скали през онзи първи ден с Макферсън. Тогава нямаше остров. Сигурен беше в това.