Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Тогава откъде, по дяволите, се беше взел?

Сега ги чу: няколко от тях се боричкаха, но повечето потракваха с нокти по скалите и цвърчаха един към друг, и Теди почувства как сърбежът в глезените му се разпростира към коленете и вътрешната част на бедрата му.

Погледна отново надолу по брега и пясъкът беше изчезнал под тях.

Погледна нагоре по скалистия бряг, благодарен за луната, която беше почти пълна, и звездите, които бяха ярки и безбройни. И тогава видя цвят, който не беше по-обясним от острова, който само преди два дни изобщо не бе съществувал.

Беше оранжево. На половината път нагоре до по-голямата скала. Оранжево. На черната лицева част на една скала. По здрач.

Теди се взря в него и го загледа, докато то потрепваше, после се снишаваше, после припламваше, пак се снишаваше и пак припламваше. Всъщност пулсираше.

Като пламък.

Пещера, осъзна той. Или поне голяма скална цепнатина. И вътре имаше някой. Чък. Трябваше да е той. Може би беше затичал след онова листче надолу по скалния нос. Може би се беше наранил и накрая беше успял да се промъкне през тази цепнатина вместо надолу.

Теди свали рейнджърската си шапка и се приближи до най-близкия скален блок. Шест чифта очи се впиха в него и Теди замахна към тях с шапката и те рязко се дръпнаха, загърчиха се и отметнаха противните си тела от каменния блок и Теди бързо пристъпи там, подритна няколко, които бяха върху съседния каменен блок, и те паднаха от другата страна, и тогава той затича нагоре по каменните блокове, като скачаше от един на друг и всеки път плъховете ставаха все по-малко, докато на последните няколко вече не го чакаха никакви, и после той започна да се изкачва по лицевата страна на скалата, с ръце, все още окървавени от спускането.

Въпреки всичко това изкачване беше по-лесното. Скалата беше по-висока и далеч по-широка от първата, но имаше забележими степени и повече издатини.

На лунната светлина му трябваше час и половина, и той се изкачваше, докато звездите го гледаха изпитателно до голяма степен по същия начин, както го бяха гледали плъховете, и докато се катереше, той изгуби Долорес, не можеше да си я представи, не можеше да види лицето или ръцете й или твърде широките й устни. Почувства, че си е отишла от него, по начин, по който никога не го беше чувствал, откакто беше починала, и разбра, че причината е в цялото това физическо усилие и в липсата на сън и липсата на храна, но тя си беше отишла. Беше си отишла, докато той се катереше под лунната светлина.

Но я чуваше. Макар да не можеше да си я представи, той можеше да я чуе в ума си, и тя казваше: Продължавай, Теди. Продължавай. Можеш отново да живееш.

Това ли беше всичко, което бе нужно? След тези две години, в които сякаш вървеше под вода, през които се взираше в пистолета си на масичката в дневната си, докато седеше в тъмното, заслушан в Томи Дорси и Дюк Елингтън, годините на увереност, че не може да направи и стъпка повече в този проклет лайнян живот, годините, в които усещаше липсата й толкова изцяло, че веднъж си беше пречупил връхчето на единия резец, докато стискаше зъби, за да надделее над нуждата си от нея — след всичко това, можеше ли наистина това да е моментът, в който щеше да я скъта завинаги в съзнанието си и да я забрави там?

Не съм те сънувал, Долорес. Зная това. Но в този момент ми се струва, че съм.

И така трябва, Теди. Така трябва. Остави ме да си отида.

Да?

Да, скъпи.

Ще опитам. Окей?

Окей.

Теди виждаше как оранжевата светлина потрепва над него. Усещаше пулсирането, съвсем тихо, но безпогрешно. Сложи ръка върху скалната издатина над него и видя как китката му отразява оранжевата светлина, повдигна се и стъпи на издатината, изтегли се напред на лакти и видя как отразената светлина проблясва от каменните стени. Изправи се. Горната част на пещерата беше само на сантиметър-два над главата му и той видя, че отворът се извиваше наляво, тръгна покрай него и видя, че светлината идваше от купчина дърва в малка дупка, изкопана в пода на пещерата, а от другата страна на огъня стоеше една жена с ръце зад гърба, и жената каза:

— Кой сте вие?

— Теди Даниелс.

Жената имаше дълга коса и носеше светлорозова риза като тези на пациентите, панталони, които се пристягаха с връв, и чехли.

— Това ви е името — каза тя. — Но с какво се занимавате?

— Аз съм ченге.

Тя наклони глава: косата й едва започваше да се прошарва със сиво.

— Вие сте шерифът.

Теди кимна.

— Може ли да си измъкнете ръцете иззад гърба?