Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— От тези на партньора ми — призна Теди.

— Никога не сте приемали някоя от лекар или санитар?

Теди усещаше цигарите, които беше спечелил на покер онази нощ, сгушени в джоба на ризата му. Спомни си, че беше изпушил една от тези на Коули в деня, когато пристигнаха, спомни си, че беше имала по-сладникав вкус от другите видове тютюн, които беше опитвал през живота си.

Тя видя отговора в лицето му.

— Нужни са средно три до четири дни нарколептиците да достигнат такова ниво в кръвния поток, че да подействат. През това време ефектите им почти не се забелязват. Понякога пациентите получават припадъци. Припадъците често могат да бъдат пренебрегнати като пристъпи на мигрена, особено ако пациентът е страдал от мигрена преди. Във всеки случай тези припадъци са редки. Обикновено единствените забележими ефекти са, че пациентът…

— Престанете да ме наричате „пациент“.

— … сънува с необичайна яснота и в продължение на дълги отрязъци от време, като сънищата често се навързват и се допълват взаимно, докато започнат да наподобяват роман, написан от Пикасо. Другият забележим ефект е, че пациентът се чувства просто малко, о… замаян. Мислите му са съвсем леко затруднени. Но напоследък не е спал добре, нали знаете, всичките тези сънища, и затова може да му се прости, че се чувства малко ленив. И не, шерифе, не ви наричах „пациент“. Не още. Говорех теоретично.

— Ако избягвам всякаква храна, цигари, кафе, хапчета, какви поражения може вече да са нанесени?

Тя отметна косата от лицето си и я усука на възел зад главата си.

— Много, боя се.

— Да кажем, че не мога да се махна от този остров до утре. Да кажем, че хапчетата са започнали да оказват въздействие. Как ще разбера?

— Най-очевидните показатели ще са сухота в устата, парадоксално съчетана с импулс за изпускане на слюнка, и, о, да, паралитично треперене. Ще забележите леки пристъпи на тремор. Те започват там, където китката се свързва с палеца ви, и обикновено пълзят известно време по палеца, след което завладяват ръцете ви.

Завладяват.

— Какво още? — попита Теди.

— Чувствителност към светлина, главоболия в лявата половина на мозъка, думите започват да засядат в гърлото ви. Ще заеквате повече.

Теди почувства океана вътре, усети как приливът настъпваше, разбивайки се в скалите.

— Какво става във фара? — попита той.

Тя обви ръце около тялото си и се наведе към огъня.

— Операции.

— Операции? Могат да правят операции в болницата.

— Мозъчни операции.

Теди каза:

— И това могат да го правят там.

Тя се загледа в пламъците:

— Операции с изследователска цел. Не от типа: „Хайде да отворим черепа и да оправим това“. Не. От типа: „Хайде да отворим черепа и да видим какво ще стане, ако дръпнем това“. От незаконния тип, шерифе. От типа: „Научихме го от нацистите“. — Тя му се усмихна. — Ето къде се опитват да създават своите призраци.

— Кой знае за това? На острова, имам предвид?

— За фара ли?

— Да, за фара.

— Всички.

— Хайде де. Санитарите, сестрите?

През пламъка, тя погледна Теди в очите, и нейните бяха спокойни и ясни.

— Всички — повтори тя.

Той не помнеше да е заспивал, но явно беше, защото тя го разтърсваше.

Тя каза:

— Трябва да си вървите. Те мислят, че съм мъртва. Мислят, че съм се удавила. Ако дойдат да ви търсят, може да ме намерят. Съжалявам, но трябва да си вървите.

Той се изправи и разтърка бузите си точно под очите.

— Има път — каза тя. — Точно на изток от върха на тази скала. Следвайте го, и той се извива надолу на запад. Ще ви изведе зад старото жилище на командира след около един час ходене.

— Вие Рейчъл Соландо ли сте? — каза той. — Знам, че онази, с която се срещнах, не беше истинската.

— Откъде знаете?

Теди си спомни за палците си от миналата нощ. Взираше се в тях, докато го слагаха да си легне. Когато се събуди, те бяха почистени. Боя за обувки — беше си помислил, но после си спомни, че беше докоснал лицето й…

— Косата й беше боядисана. Наскоро — каза той.

— Трябва да си вървите. — Тя леко обърна рамото му към отвора.

— Ако се наложи да се върна… — започна той.

— Няма да съм тук. През деня се движа. Всяка нощ съм на ново място.

— Но аз мога да дойда да ви взема, да ви отведа оттук.

Тя му отправи тъжна усмивка и отново пусна косата на слепоочията му.

— Не чухте и една дума, която казах, нали?

— Чух.

— Никога няма да се махнете оттук. Сега сте един от нас. — Тя притисна пръсти към рамото му и го побутна към отвора.