Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди спря на скалната издатина и погледна назад към нея.

— Имах един приятел. Беше с мен тази вечер и се разделихме. Виждала ли сте го?

Тя му отправи същата тъжна усмивка.

— Шерифе — каза тя, — вие нямате приятели.

По времето, когато стигна задната част на къщата на Коули, вече едва можеше да върви.

Проправи си път иззад къщата и тръгна нагоре по пътя към главната порта, с чувството, че разстоянието се е учетворило от тази сутрин, а от тъмнината на пътя до него излезе един мъж, плъзна ръка под тази на Теди и каза:

— Чудехме се кога ще се появите.

Надзирателят.

Кожата му имаше белия цвят на восък, толкова гладка, сякаш беше лакирана, и смътно прозрачна. Ноктите му, забеляза Теди, бяха дълги и толкова бели, колкото и кожата му, върховете им бяха подрязани точно преди да се закривят, и старателно изпилени. Но очите му бяха най-опасното у него. Кадифено синьо, изпълнени със странна почуда. Очите на бебе.

— Радвам се най-сетне да ви срещна, господин надзирател. Как сте?

— О — каза мъжът, — чудесно. А вие?

— Никога не съм бил по-добре.

Надзирателят стисна ръката му.

— Приятно ми е да го чуя. Шляем се безцелно, а?

— Е, помислих си, че сега, след като пациентката беше намерена, мога да пообиколя острова.

— Вярвам, че ви е харесало.

— Напълно.

— Чудесно. Натъкнахте ли се на нашите туземци?

На Теди му трябваше един миг. Главата му вече бръмчеше непрекъснато. Едва стоеше изправен на краката си.

— О, плъховете — каза той.

Надзирателят го тупна по гърба:

— Плъховете, да! В тях има нещо странно царствено, не мислите ли?

Теди го погледна в очите и каза:

— Те са плъхове.

— Вредители, да. Разбирам. Но начинът, по който присядат и се взират в теб, ако смятат, че са на безопасно разстояние, и как бързо се движат, как влизат и излизат от някоя дупка, преди да успееш да мигнеш… — Той вдигна очи към звездите. — Е, може би царствено не е правилната дума. Какво ще кажете за полезни ? Те са изключително полезни същества.

Бяха стигнали главната порта, а надзирателят продължи да държи Теди под ръка и се обърна на място, докато се озоваха отново с лице към къщата на Коули и морето оттатък.

— Насладихте ли се на последния Божи дар? — попита надзирателят.

Теди погледна мъжа и усети болест в съвършените очи.

— Моля?

— Божият дар — каза надзирателят и ръката му описа широк жест около опустошеното землище. — Неговата жестокост. Когато най-напред слязох долу в дома си и видях дървото във всекидневната си, то се протегна към мен като божествена десница. Не буквално, разбира се. Но в преносен смисъл, то се протегна. Бог обича жестокостта. Разбирате това, нали?

— Не — каза Теди, — не го разбирам.

Надзирателят направи няколко крачки напред и се обърна с лице към Теди.

— Защо иначе ще я има в такова изобилие? Тя е вътре в нас. Тя излиза от нас. Тя е нещо, което вършим по-естествено от дишането. Ние водим война. Изгаряме жертвоприношения. Плячкосваме и разкъсваме плътта на братята си. Изпълваме огромни полета с вонящите си мъртъвци. И защо? За да Му покажем, че сме се поучили от примера Му.

Теди загледа как ръката на мъжа милва подвързията на малката книга, която притискаше към корема си.

Усмихна се и зъбите му бяха жълти.

— Бог ни дава земетресения, урагани, торнада. Дава ни планини, които плюят огън върху главите ни. Океани, които поглъщат кораби. Дава ни природата, а природата е усмихнат убиец. Дава ни болести, така че в смъртта си вярваме, че Той ни е дал телесни отвърстия, само за да можем да почувстваме как животът ни изтича оттам заедно с кръвта. Дал ни е страстта и яростта, и алчността и нашите порочни сърца. За да можем да вършим жестокости в Негова чест. Няма друг морален ред, по-чист от бурята, която току-що видяхме. Изобщо не съществува морален ред. Съществува само това — може ли моята жестокост да надделее над вашата?

Теди каза:

— Не съм сигурен, че…

— Може ли? — Надзирателят пристъпи по-близо и Теди усети мириса на застоялия му дъх.

— Дали може какво? — попита той.

— Може ли моята жестокост да надделее над вашата?

— Аз не съм жесток — каза Теди.

Надзирателят се изплю на земята до краката им.

— Вие сте изключително жесток. Знам, защото аз съм изключително жесток. Не се поставяй в неловко положение, като отричаш жаждата си за кръв, синко. Не поставяй в неловко положение мен. Ако ограниченията, налагани от обществото, бъдат отстранени, и аз съм единствената пречка между теб и храната ти, ти ще ми строшиш черепа с камък и ще изядеш месестите ми части. — Той се наведе навътре. — Ако зъбите ми се забият в окото ти точно в този момент, ще можеш ли да ме спреш, преди да те ослепя?