Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди видя веселост в бебешките му очи. Представи си сърцето на мъжа, черно и биещо, зад стената на гърдите му.

— Ами опитайте — каза той.

— Така те искам — прошепна надзирателят.

Теди раздвижи крака, усети как кръвта тече буйно през ръцете му.

— Да, да — прошепна надзирателят. — И бяхме с прангите дори приятели добри.

— Какво? — Теди откри, че шепне: тялото му вибрираше от странна тръпка.

— Това е Байрон — каза надзирателят. — Сигурно си спомняте този ред стих нали?

Теди се усмихна, когато мъжът направи крачка назад.

— Наистина са строшили калъпа, след като са ви създали, нали, господин надзирател?

Отговори му тънка усмивка, същата като неговата.

— Той смята, че е добре.

— Кое е добре?

— Вие. Вашата малка последна игра. Той смята, че е относително безобидна. Но аз не смятам.

— Не, така ли?

— Не. — Надзирателят пусна ръката си и направи няколко крачки напред. Кръстоса ръце зад гърба си, така че книгата беше притисната към основата на гръбнака му, а после се обърна и раздалечи крака във военна стойка и се втренчи в Теди. — Казваш, че си излязъл да се поразходиш, но аз се досещам. Познавам те, синко.

— Току-що се срещнахме — каза Теди.

Надзирателят поклати глава.

— Такива като нас се познават помежду си от векове. Познавам те до дълбините на същността ти. И мисля, че си тъжен. Наистина мисля. — Той присви устни и се загледа замислено в обувките си. — Няма нищо лошо да си тъжен. Жалко е, когато става дума за мъж, но няма нищо лошо, защото не се отразява върху мен. Но освен това мисля, че си опасен.

— Всеки човек има право на мнение — каза Теди.

Лицето на надзирателя помръкна.

— Не, няма. Хората са глупаци. Те ядат и пият, пускат газове и развратничат и създават потомство, а именно последното е особено злощастно, защото светът ще бъде много по-добро място, ако в него има далеч по-малко хора. Бавноразвиващи се и болни деца, лунатици и хора с низш морал — ето какво създаваме. Ето с какво замърсяваме тази земя. Сега на Юг се опитват да се оправят с негрите си. Но ще ти кажа нещо: бил съм доста време на Юг и там долу всички са негри, синко. Бели негри, черни негри, жени негри. Пълно е с негри навсякъде и от тях няма по-голяма полза, отколкото от двукраки кучета. Поне кучето от време на време още може да подуши някоя следа. Ти си негър, синко. Ти си нищожен човек. Подушвам го в теб.

Гласът му беше изненадващо лек, почти женски.

— Е — каза Теди, — след сутринта вече няма да ви се налага да се безпокоите за мен, нали, господин надзирател?

Надзирателят се усмихна:

— Не, няма да ми се налага, синко.

— Ще съм ви се махнал от главата и от вашия остров.

Надзирателят направи две крачки към него: усмивката му се разтвори. Наклони глава настрани към Теди и задържа върху него бебешкия си поглед.

— Никъде няма да ходиш, синко.

— Моля да ме извините, но не мисля така.

— Моли колкото си щеш. — Надзирателят се наведе навътре и подуши въздуха вляво от лицето на Теди, после помръдна глава и подуши въздуха отдясно.

— Подушвате ли нещо? — попита Теди.

— Ммм-хмм. — Надзирателят се облегна назад. — На мен ми мирише на страх, синко.

— Тогава вероятно трябва да вземете душ — каза Теди. — Да отмиете тази гадост от себе си.

Известно време никой от двамата не проговори, а след това надзирателят каза:

— Спомни си онези окови, негре. Те са твои приятели. И знай, че с огромно нетърпение чакам последния ни танц. Ах — каза той — каква касапница ще постигнем.

И той се обърна и тръгна по пътя към къщата си.

Мъжкото спално помещение беше пусто. Вътре нямаше жива душа. Теди се качи в стаята си, закачи дъждобрана си в дрешника и потърси някакви доказателства, че Чък се е връщал там, но нямаше никакви.

Помисли си да седне на леглото, но знаеше, че ако го направи, щеше да се унесе и вероятно да не се събуди до сутринта, затова слезе в банята, наплиска лицето си със студена вода и приглади назад късата си коса с гребен. Усещаше костите си като изстъргани, кръвта му сякаш бе сгъстена като малц, очите му бяха хлътнали и оградени с червени кръгове, а кожата му беше сива. Плисна още няколко шепи студена вода върху лицето си, а после се изсуши и излезе навън в главния двор.

Никой.

Въздухът бързо се затопляше, ставаше влажен и лепкав, и бяха започнали да се обаждат щурци и цикади. Теди тръгна из двора, като се надяваше, че по някакъв начин Чък е пристигнал преди него и може би сега правеше същото — шляеше се наоколо, докато се сблъска с Теди.