Деннис Лихэйн - Злокобен остров

На портата стоеше пазачът, и Теди видя светлини в стаите, но иначе мястото беше пусто. Той си проправи път до болницата, качи се по стъпалата и дръпна вратата само за да открие, че е заключена. Чу скърцане на панти и когато погледна, видя, че пазачът беше отворил портата и беше излязъл да се присъедини към колегата си от другата страна, и когато портата се затвори отново, Теди чу как обувките му стържат по бетонната площадка, докато се отдръпваше от вратата.

Седна за миг на стъпалата. Дотук с теорията на Нойс. Сега Теди беше, извън всяко съмнение, съвсем сам. Заключен вътре, да. Но ненаблюдаван, доколкото можеше да определи.

Заобиколи до задния край на болницата и гърдите му се изпълниха с въздух, когато видя на задната площадка да седи санитар, пушещ цигара.

Теди се приближи, и хлапакът — слаб, висок чернокож младок — вдигна поглед към него. Теди извади цигара от джоба си и попита:

— Имаш ли огънче?

— Разбира се.

Теди се наведе към него, докато хлапакът запали цигарата му, благодари му с усмивка, докато се облягаше назад, спомни си какво му беше казала жената — да не пуши техните цигари — и остави дима бавно да излезе от устата му, без да вдишва.

— Как я караш тази вечер? — попита той.

— Добре, сър. А вие?

— Аз съм добре. Къде са всички?

Хлапето посочи с палец зад гърба си:

— Там вътре. Някаква важна среща. Не знам за какво.

— Всички доктори и сестри ли?

Хлапето кимна:

— Някои от пациентите също. Повечето от нас, санитарите. Аз останах при тая врата тук, защото резето не го бива. Обаче иначе, да. Всички са вътре.

Теди изпусна ново облаче дим от цигарата си: надяваше се, че хлапето не е забелязало. Зачуди се дали просто да не се опита да се промъкне по стълбите, да се надява хлапето да го сметне за поредния санитар, може би от отделение В.

После видя през прозореца зад хлапето, че коридорът се изпълваше и към входната врата тръгваха хора.

Благодари на хлапака за огънчето и заобиколи, за да излезе отпред: посрещна го тълпа от хора, които се мотаеха там, говореха и палеха цигари. Видя сестра Марино да казва нещо на Трей Уошингтън, като едновременно с това сложи ръка на рамото му, а Трей отметна глава назад и се разсмя.

Теди понечи да тръгне към тях, когато Коули го повика от стълбите:

— Шерифе!

Теди се обърна и Коули се зададе надолу по стълбите към него, докосна го по лакътя и тръгна към стената.

— Къде бяхте? — попита Коули.

— Скитах се наоколо. Разглеждах вашия остров.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Намерихте ли нещо забавно?

— Плъхове.

— Е, да, разбира се, имаме си ги в изобилие.

— Как върви поправянето на покрива? — попита Теди.

Коули въздъхна:

— Из цялата си къща съм подложил кофи да се събира водата. С тавана е свършено, съсипан е. Също и подът на стаята за гости. Жена ми ще побеснее. Сватбената й рокля беше на онзи таван.

— Къде е жена ви? — попита Теди.

— Бостън — каза Коули. — Държим апартамент там. Тя и децата имаха нужда да си отдъхнат от това място, затова си взеха една седмица ваканция. Понякога това място те подлудява.

— Аз съм тук от три дни, докторе, а то вече започна да ме подлудява.

Коули кимна с лека усмивка:

— Но вие ще си отидете.

— Да си отида ли?

— Вкъщи, шерифе. Сега, след като намериха Рейчъл. Фериботът обикновено пристига тук около единайсет сутринта. Предполагам, че до обяд ще ви върне в Бостън.

— Няма ли да е хубаво.

— Да, няма ли? — Коули прокара ръка по главата си. — Нямам нищо против да ви кажа, шерифе, и не искам да ви обидя…

— О, ето че пак се започва.

Коули вдигна ръка:

— Не, не. Без лични мнения относно емоционалното ви състояние. Не, канех се да кажа, че вашето присъствие тук имаше раздразнителен ефект върху много от пациентите. Нали се сещате — ченгето пристигна в града. Някои от тях бяха доста напрегнати.

— Съжалявам за това.

— Не сте виновен вие. Проблемът е в това, което представлявате, не лично във вас.

— О, добре, тогава това напълно оправя нещата.

Коули се облегна на стената и подпря там единия си крак: в измачканата си бяла престилка и разхлабена вратовръзка изглеждаше толкова уморен, колкото се чувстваше самият Теди.

— Този следобед из отделение В се носеше слух, че някакъв неидентифициран мъж в дрехи на санитар бил на главния етаж.

— Наистина ли?

Коули го погледна:

— Наистина.

— Това пък какво е.

Коули дръпна някакво влакънце на вратовръзката си и го изтръска от пръстите си.