Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Душевноболните отричат, че са душевноболни — каза Теди.

Още една стъпка.

— Моля?

— Боб отрича, че е душевноболен.

Коули скръсти ръце на гърдите си.

— Следователно — каза Теди — Боб е душевноболен.

Коули се отпусна на пети, и сега на лицето му се появи усмивка.

Теди я посрещна със своята.

Известно време стояха така: нощният ветрец шумолеше леко в дърветата над стената.

— Знаете ли — каза Коули, като заби пръстите на краката си в тревата пред него, свел глава, — построих тук нещо ценно. Но ценните неща имат също и свойството да бъдат погрешно разбирани навремето си. Всеки иска бърза поправка. Уморени сме да се страхуваме, уморени сме да бъдем тъжни, уморени сме да се чувстваме объркани, уморили сме се да се чувстваме уморени. Искаме да се върнат старите дни, а дори не си ги спомняме, и — парадоксално — искаме да нахлуем в бъдещето с пълна скорост. Търпението и въздържанието стават първите жертви на прогреса. Това не е новина. Изобщо не е новина. Винаги е било така. — Коули вдигна глава. — Така че, колкото и влиятелни приятели да имам, аз имам също толкова влиятелни врагове. Хора, които искат да изтръгнат от моя контрол онова, което съм съградил. Не мога да позволя това без борба. Разбирате ли?

Теди каза:

— О, разбирам, докторе.

— Хубаво. — Коули разгъна ръце. — А този ваш партньор.

Теди каза:

— Какъв партньор?

Трей Уошингтън беше в стаята, когато Теди се върна: лежеше на леглото и четеше стар брой на „Лайф“.

Теди погледна койката на Чък. Леглото беше оправено наново и чаршафът и одеялото бяха стегнато подпъхнати, и човек никога не би се досетил, че някой е спал там преди две нощи.

Сакото от костюма на Теди, ризата, вратовръзката и панталоните му бяха върнати от пералнята и окачени в дрешника, обвити в найлон, и той съблече дрехите си на санитар и сложи своите, докато Трей прелистваше лъскавите страници на списанието.

— Как я караш тая вечер, шерифе?

— Добре.

— Хубаво, хубаво.

Той забеляза, че Трей не го поглеждаше, все така беше забил поглед в списанието, като прелистваше все същите страници отново и отново.

Теди прехвърли съдържанието на джобовете си, като сложи формуляра за приемането на Ледис във вътрешния джоб на сакото си заедно с тефтерчето. Седна на походното легло на Чък срещу Трей и си сложи вратовръзката, върза си обувките, а после остана да седи мълчаливо.

Трей прелисти нова страница от списанието.

— Утре ще бъде горещо.

— Наистина ли?

— Адски горещо. Пациентите не обичат жегата.

— Не?

Той поклати глава и обърна нова страница.

— Не, сър. Докарва им сърбежи и какво ли още не. Освен това утре вечер ще си имаме пълнолуние. Само ще влоши нещата още повече. Само това ни липсва.

— Защо така?

— Какво защо, шерифе?

— Пълнолунието. Мислиш, че подлудява хората?

— Знам, че ги подлудява. — Откри гънка в една от страниците и я изглади с показалец.

— Как така?

— Ами, помислете — луната влияе на прилива, нали?

— Разбира се.

— Има някакъв магнетичен ефект или нещо такова върху водата.

— Ще приема това.

— Човешкият мозък — каза Трей — се състои от над петдесет процента вода.

— Без майтап?

— Без майтап. Помислете си — ако старият Лунен човек може да лашка океана насам-натам, какво тогава може да причини на главата.

— Откога сте тук, господин Уошингтън?

Той свърши с приглаждането на гънката и обърна страницата.

— О, от отдавна. Откакто напуснах армията през четирийсет и шеста.

— Бил си в армията?

— Да, бях. Постъпих там за пистолет, а те ми дадоха тенджера. Бих се срещу германците с лошо готвене, сър.

— Това е било глупаво — каза Теди.

— Глупаво беше, и още как, шерифе. Да бяха ни пуснали да участваме във войната, до четирийсет и четвърта щеше да е свършила.

— Няма да ти възразя.

— Бил сте на всякакви места, а?

— Да, бях. Видях свят.

— Какво мислите за него?

— Различни езици, същите лайна.

— Да, това е истината, нали?

— Знаете ли как ме нарече тази вечер надзирателят, господин Уошингтън?

— Как, шерифе?

— Негър.

Трей вдигна очи от списанието.

— Той какво?

Теди кимна:

— Каза, че на света имало твърде много хора с низш произход. Низши раси. Негри. Хора със забавено развитие. Каза, че за него съм просто един долен негър.

— Не ви хареса, нали? — подсмихна се Трей, и звукът замря веднага щом излезе от устата му. — Въпреки това, вие не знаете какво е да си негър.

— Наясно съм с това, Трей. Обаче този човек е твой шеф.