Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Защо? — попита тя.

— Защото искам да знам какво държите.

— Защо?

— Защото бих искал да знам дали може да ме нарани.

Тя удостои този отговор с лека усмивка:

— Предполагам, че това е честно.

— Радвам се, че мислите така.

Тя измъкна ръце иззад гърба си, и в тях имаше дълъг, тънък, хирургически скалпел.

— Ще си го задържа, ако нямате нищо против.

Теди вдигна ръце:

— За мен не е проблем.

— Знаете ли коя съм?

Теди каза:

— Пациентка от „Ашклиф“.

Тя отново наклони глава към него и докосна ризата си.

— За бога. Какво ме издаде?

— Добре, добре. Добър довод.

— Всички щатски шерифи ли са толкова наблюдателни? Теди каза:

— Не съм ял от доста време. Малко по-муден съм от обикновено.

— Спали ли сте много?

— Какво?

— Откакто сте на острова. Спали ли сте много?

— Не особено добре, ако това означава нещо.

— О, да, означава. — Тя нави панталоните си до коленете, седна на пода и му даде знак да направи същото.

Теди седна и се вгледа в нея над огъня.

— Вие сте Рейчъл Соландо — каза той. — Истинската.

Тя сви рамене.

— Значи сте убили децата си? — каза той.

Тя побутна един пън със скалпела.

— Никога не съм имала деца.

— Не ли?

— Не. Никога не съм била омъжена. Ще се изненадате да узнаете, че бях нещо повече от обикновена пациентка тук.

— Как може да сте нещо повече от обикновена пациентка?

Тя побутна друг пън и той се намести с хрущящ звук, а над огъня се издигнаха искри и угаснаха, преди да стигнат до покрива.

— Бях в персонала — каза тя. — Постъпих точно след войната.

— Сестра ли бяхте?

Тя погледна към него през огъня.

— Бях лекар, шерифе. Първата жена лекар в персонала на болницата „Дръмънд“ в Делауеър. Първата в персонала тук в „Ашклиф“. Вие, сър, виждате истински пионер.

Или душевноболен пациент с халюцинации — помисли си Теди.

Вдигна поглед и откри, че очите й са приковани върху него, и тези очи бяха мили, и предпазливи, и разбиращи. Тя каза.

— Мислите, че съм луда.

— Не.

— Какво друго бихте си помислили за жена, която се крие в пещера?

— Бих си помислил, че може би има причина.

Тя се усмихна мрачно и поклати глава:

— Не съм луда. Не съм. Разбира се, какво друго би твърдял един луд човек? Точно в това е напомнящата за Кафка гениалност на цялото. Ако не си луд, но хората са обявили пред света, че си, тогава всичките ти протести в обратния смисъл само подчертават правотата им. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Донякъде — каза Теди.

— Приемете го като силогизъм. Да кажем, че силогизмът започва с принципа: „Душевноболните отричат, че са душевноболни“. Следвате ли мисълта ми?

— Разбира се — каза Теди.

— Добре, част втора: „Боб отрича, че е душевноболен“. Част трета, частта „следователно“. „Следователно — Боб е душевноболен“. — Тя сложи скалпела на земята до коляното си и разрови огъня с една пръчка. — Ако сте обявен за душевноболен, тогава всички действия, които иначе биха доказали, че сте, всъщност, попадат в рамката на действията на душевноболен човек. Упоритите ви протести представляват отричане . Основателните ви страхове се заклеймяват като параноя . На инстинктите ви за оцеляване се поставя етикетът защитни механизми . Това е ситуация, в която никакъв курс на действие не може да доведе до успех. Това всъщност е смъртно наказание. Попаднете ли веднъж тук, няма излизане. Никой не си тръгва от отделение В. Никой. Е, добре, всъщност няколко души успяха, ще ви го призная, неколцина се измъкнаха. Но те са претърпели операция. Мозъчна. Ей така. Той просто е изстискан — право през окото. Това е варварска и безскрупулна медицинска практика, и аз им го казах. Борих се с тях. Писах писма. И те можеха да ме отстранят, нали знаете? Можеха да ме уволнят или да ме освободят поради несправяне, да ме оставят да приема преподавателска практика или дори да практикувам извън щата, но това не беше достатъчно. Не можеха да ме оставят да си тръгна, просто не можеха да направят това. Не, не, не.

Тя се изнервяше все повече и повече, докато говореше, ровеше из огъня с пръчката си, и говореше повече на коленете си, отколкото на Теди.

— Наистина ли бяхте лекар? — попита Теди.

— О, да, бях лекар. — Тя вдигна очи от коленете си и от пръчката. — Всъщност все още съм. Но, да, бях в персонала тук. Започнах да разпитвам за големите доставки на халюциногенни препарати на основата на натриев амитал и опиум. Започнах да се чудя — за нещастие, на глас — за разни хирургични процедури, които изглеждаха силно експериментални, меко казано.