Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Преброи камъните във всяка купчина и ги записа в тефтера си с буквените означения до тях:

13(М)-21(У)-25(И)-18(Р)-1(А)-5(Е)-8(Х)-15(О)-9(И)

Затвори тефтерчето, сложи го в предния си джоб и започна да се изкачва отново по песъчливия склон, като си проправяше път с нокти през най-стръмната част и понесе със себе си цели туфи морска трева, когато се подхлъзна и падна. Трябваха му двайсет и пет минути да се изкачи обратно и небето беше придобило тъмнобронзов цвят и той разбра, че Чък бе имал право, независимо на коя страна беше: бързо губеха деня и това се беше оказало загуба на време, какъвто и да се окажеше кодът.

Сега вероятно не можеха да стигнат до фара, а дори да можеха, какво тогава? Ако Чък работеше с тях, тогава да отиде с него беше все едно птица да литне към огледало.

Теди видя билото на хълма, издадения напред ръб на скалния нос и бронзовото небе, което се извиваше като арка над всичко това, и си помисли: „Може да е точно това, Долорес. Това може да се окаже най-доброто, което мога да предложа засега. Ледис ще оживее. «Ашклиф» ще продължи да съществува. Но ние ще се задоволим със знанието, че сме поставили началото на някакъв процес, процес, който може, в крайна сметка, да доведе до сриването на цялото това“.

Откри процеп на билото на хълма — тясна пролука, където хълмът се свързваше със скалния нос и ерозията беше достатъчно силна, за да може Теди да застане в процепа с гръб към песъчливата стена, да подпре и двете си ръце на равната скала отгоре и да се оттласне нагоре точно толкова, колкото да успее да опре гърди върху скалния нос и да прехвърли след това и краката си.

Легна на едната си страна, загледан към морето. Толкова синьо по това време на деня, толкова трептящо, докато следобедът замираше наоколо. Лежеше там и чувстваше как бризът гали лицето му, а морето се разпростира до безкрайност под притъмняващото небе, и се почувства толкова малък, толкова изцяло човек, но чувството не беше обезкуражаващо. Беше изпълнено със странна гордост. Да бъде част от това. Едно петънце, да. Но част от това, едно цяло с него. Да диша.

Загледа се през тъмния плосък камък, притиснал към него едната си буза, и едва тогава осъзна, че Чък не беше там горе с него.

Тялото на Чък лежеше в долния край на скалата и водата се плискаше леко около него.

Теди се плъзна по ръба на скалния нос с краката напред и опипа черните скали с подметките на обувките си, докато почти се увери, че ще поемат тежестта му. Изпусна въздишка, която дори не знаеше, че е задържал досега, плъзна лакти от ръба и почувства как ходилата му се забиват в скалите, почувства как едното помръдна и десният му глезен се огъна наляво заедно с него, и той стовари ръка върху лицевата страна на скалата и облегна тежестта на горната част на тялото си върху нея, и камъните под краката му издържаха.

Обърна се с цялото си тяло и започна да се смъква, докато се оказа притиснат като рак към скалите, и започна да слиза. Нямаше бърз начин да го направи. Някои от камъните бяха вклинени здраво в брега, по-здраво от болтове в корпуса на боен кораб. Други бяха задържани само от онези под тях, и не можеше да разбереш кой какъв е, докато не отпуснеш тежестта си върху някой от тях.

След десетина минути видя една от цигарите „Лъки Страйк“ на Чък, наполовина изпушена: крайчето й беше станало черно и заострено като връхчето на дърводелски молив.

Какво беше причинило падането? Вятърът се беше усилил, но не беше достатъчно силен да събори мъж от скална издатина.

Теди си помисли за Чък, там горе, сам, пушещ цигарата си в последния миг от живота си, и помисли за всичките си други обичани хора, които бяха умрели, докато от него се искаше да продължава да бъде войник. Долорес, разбира се. И баща му, някъде на дъното на същото това море. Майка му, когато той беше на шестнайсет. Тути Вичели, прострелян в зъбите в Сицилия, усмихвайки се странно на Теди, сякаш беше преглътнал нещо, чийто вкус го беше изненадал, с кръвта, процеждаща се на струйки от ъгълчетата на устата му. Мартин Фелан, Джейсън Хил, онзи едър картечар поляк от Питсбърг — как му беше името? — Ярдак. Така беше. Ярдак Гилибовски. Русото хлапе, което ги беше разсмивало в Белгия. Прострелян в крака: изглеждаше дребна работа, докато се оказа, че не спира да кърви. И Франки Гордън, разбира се, когото беше оставил в „Коконът Гроув“ онази нощ. Две години по-късно Теди беше изтръскал пепелта от цигарата си отстрани на каската на Франки и го беше нарекъл „смотан задник от Айова“, а Франки каза: „Ругаеш по-добре от всеки, когото съм…“ — и настъпи мина. Теди още имаше парче от онзи шрапнел в левия си прасец.