Деннис Лихэйн - Злокобен остров

И във всеки случай цялата идея беше нелепа. Той имаше доверие на Чък. В края на краищата Чък беше проникнал в бюрото на Коули.

Ти видя ли да го прави?

Точно в момента Чък рискуваше кариерата си, за да се добере до досието на Ледис.

Откъде знаеш?

Бяха стигнали до вратата и Ал каза:

— Просто се върнете до стълбите и се качете по онези стъпала. Много лесно ще намерите покрива.

— Благодаря.

Теди зачака, все още, без да отваря вратата: искаше да види колко време ще се мотае Ал наоколо.

Но Ал само кимна и влезе отново в килийния блок и Теди се почувства защитен. Разбира се, че не го следяха. Доколкото Ал знаеше Теди беше просто още един санитар. Нойс беше параноик. И съвсем разбираемо — кой ли нямаше да е такъв на мястото на Нойс? — но все пак, параноик.

Ал продължи да върви и Теди завъртя дръжката на вратата и я отвори, и на площадката не го чакаха санитари или пазачи. Беше сам. Напълно сам. Ненаблюдаван. И той остави вратата да се затвори зад гърба му, обърна се, за да слезе по стълбите, и видя Чък да стои на завоя, където се бяха натъкнали на Бейкър и Вингис. Стискаше цигарата си и дърпаше силно и бързо от нея, а когато Теди се зададе надолу по стълбите, той вдигна очи, обърна се и тръгна бързо.

— Мислех, че ще се срещнем в залата.

— Те са тук — каза Чък, когато Теди се изравни с него и влязоха в обширната зала.

— Кои?

— Надзирателят и Коули. Просто не спирай да се движиш. Трябва да бягаме.

— Видяха ли те?

— Не знам. Точно излизах от стаята с досиетата два етажа по-горе. Видях ги надолу в другия край на коридора. Коули обърна глава и аз минах право през вратата за изхода и излязох на стълбището.

— Значи вероятно не са се замислили особено за това.

Чък почти подтичваше:

— Санитар в найлонов дъждобран и шапка на рейнджър, излизащ от стаята с архивите на етажа на администрацията? О, сигурен съм, че нямаме никакъв повод за тревога.

Лампите светнаха над тях с поредица от плавни пукащи звуци, които прозвучаха като чупещи се под вода кости. Електрически заряди започнаха да жужат във въздуха и бяха последвани от взрив от крясъци и вой. За миг сградата сякаш се издигна около тях, а после отново се слегна. Аларми зазвъняха навсякъде из каменните подове и стени.

— Токът дойде. Колко хубаво — каза Чък и тръгна към стълбите.

Слизаха по стълбите, когато четирима пазачи се зададоха тичешком, и те се притиснаха към стената, за да им направят път.

Пазачът, седнал на масичката за карти, още беше там, на телефона, и когато слязоха, вдигна към тях леко изцъклен поглед, а после очите му се проясниха и той каза: „Изчакайте секунда“ в телефонната слушалка, а после се обърна към тях, когато слизаха по последното стъпало: — Хей, вие двамата, почакайте за минута.

Във фоайето се въртеше цяла тълпа — санитари, пазачи, двама оковани пациенти, опръскани с кал — и Теди и Чък се вмъкнаха право сред тях, заобиколиха мъж, който се изправи иззад масичката за кафе и небрежно замахна с чашата си към гърдите на Чък.

И пазачът каза:

— Хей! Вие двамата! Хей!

Те не забавиха ход и Теди видя лица, които се оглеждаха наоколо, едва сега чули гласа на пазача, чудейки се на кого вика.

След още една-две секунди същите тези лица щяха да се обърнат към него и Чък.

— Казах: „Стой“.

Теди удари вратата с ръка на височината на гърдите си.

Тя не поддаде.

— Хей!

Забеляза месинговата дръжка — още един ананас като онзи в къщата на Коули — и я сграбчи: откри, че е хлъзгава от дъжда.

— Трябва да говоря с теб!

Теди завъртя дръжката, бутна вратата да се отвори и по стъпалата се зададоха двама пазачи. Теди се завъртя и задържа вратата отворена, докато Чък мина, а пазачът отляво му благодари с кимване. Той и партньорът му минаха и Теди бутна вратата и тръгнаха надолу по стълбите.

Видя отляво група мъже, облечени също като тях, които стояха наоколо, пушеха цигари и пиеха кафе в ситния дъждец: няколко от тях се бяха облегнали на стената, всички се шегуваха, мощно издишваха дим във въздуха, и той и Чък прекосиха разстоянието до тях, без да поглеждат назад, в очакване на звука от отварящата се зад гърба им врата и нов взрив от викове.

— Намери ли Ледис? — попита Чък.

— Не. Обаче намерих Нойс.

— Какво?

— Чу ме.

Кимнаха на групата мъже, когато стигнаха до тях. Те се усмихнаха и помахаха, а Теди взе огънче за цигарата си от един от тях, а после продължиха да вървят надолу покрай стената, продължиха да вървят, докато стената сякаш се простираше в продължение на половин километър, продължиха да вървят, докато викове, може би насочени към тях, отекваха във въздуха, продължиха да вървят, докато виждаха прикладите на пушките, подаващи се над бойниците на сто и петдесет метра над тях.