Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Ти ме излъга.

Ръката на Теди потрепери, когато драсна следващата клечка и тя изпращя и се счупи, когато я допря отстрани.

— Каза ми, че ще ме освободят от това място. Обеща.

Теди драсна нова клечка и тя отхвръкна в килията, незапалена.

— Излъга.

Третата клечка се отдели от кутията с цвъртящ звук и пламъкът припламна високо над пръста му и той го вдигна към решетките и се взря вътре. Мъжът, седнал на леглото в левия ъгъл, беше навел глава, обгърнал прасците си с ръце. Беше с плешивина в средата, прошарен отстрани. Беше гол, ако не се броят чифт бели боксерки. Костите му се тресяха под плътта.

Теди облиза устните и небцето си. Втренчи се над клечката и каза:

— Хей?

— Прибраха ме обратно. Казаха, че съм техен.

— Не виждам лицето ви.

— Казват, че сега съм си у дома.

— Бихте ли си вдигнали главата?

— Казват, че това е домът ми. Никога няма да си тръгна.

— Нека видя лицето ви.

— Защо?

— Покажете ми лицето си.

— Не познаваш ли гласа ми? Всички разговори, които сме водили.

— Повдигни си главата.

— Обичах да си мисля, че отношенията ни вече не са строго професионални. Че сме станали един вид приятели. Тази клечка ще изгасне скоро, между другото.

Теди се загледа в участъка гола кожа и в треперещите крайници.

— Казвам ти, приятелче…

— Какво ми казваш? Какво ми казваш? Какво можеш да ми кажеш? Още лъжи, ето какво.

— Аз не…

— Ти си лъжец.

— Не, не съм. Вдигни си…

Пламъкът опари връхчето на показалеца му и страната на палеца му и той изпусна клечката.

Килията изчезна. Чуваше скърцането на пружините на леглото, дрезгав шум от допир на тъкан в камък, скърцане на кости.

Теди чу отново името:

— Ледис.

Този път идваше от дясната страна на килията.

— Тук никога не е ставало въпрос за истината.

Извади две клечки, притисна ги една към друга.

— Никога.

Драсна клечката. Леглото беше празно. Помръдна ръка надясно и видя мъжа да стои в ъгъла, с гръб към него.

— За това ли беше?

— Кое? — каза Теди.

— За истината.

— Да.

— Не.

— Тук става дума за истината. Да изложиш на показ…

— Тук става дума за теб. И Ледис. Това е всичко, за което е ставало дума някога. Аз бях случайност. Аз просто се изпречих на пътя.

Мъжът се завъртя. Тръгна към него. Лицето му беше смазано. Подута каша от пурпурно, черно и вишневочервено. Носът беше счупен и покрит с две бели, кръстосани лентички лейкопласт.

— За бога — каза Теди.

— Харесва ли ти?

— Кой направи това?

— Ти го направи.

Джордж Нойс пристъпи към решетките, с устни, дебели като велосипедни гуми и почернели от шевове.

— Всичките ти приказки. Всичките ти шибани приказки, и ме отново тук вътре. Заради теб.

Теди си спомни последния път, когато го беше видял в помещението за свиждане на затвора. Въпреки затворническата бледност, беше изглеждал здрав, енергичен, повечето мрачни облаци над съзнанието му се бяха разсеяли. Беше разказал виц, нещо за италианец и германец, които влизат в бар в Ел Пасо.

— Погледни ме — каза Джордж Нойс. — Не извръщай поглед. Никога не си искал да разобличиш това място.

— Джордж — каза Теди, като се стараеше да запази гласа си нисък и спокоен, — това не е вярно.

— Вярно е.

— Не. Какво мислиш, че планирах през последната година от живота си? Това. Сега. Точно тук.

— Мамка ти!

Теди почувства как крясъкът го удари в лицето.

— Мамка ти! — изкрещя Джордж отново. — Прекарал си последната година от живота си в правене на планове? В планове да убиваш. Това е всичко. Да убиеш Ледис. Това е твоята шибана игра. И виж докъде докара мен . Тук. Обратно тук. Не мога да издържам на това място. Не мога да издържам в тази шибана къща на ужасите. Чуваш ли ме? Не отново, не отново, не отново.

— Джордж, слушай. Как стигнаха до теб? Не могат просто да влязат в един затвор и да те измъкнат. Трябва да има заповеди за прехвърляне. Трябва да има психиатрични консултации. Досиета, Джордж. Документи.

Джордж се изсмя. Притисна лице между решетките и рязко повдигна вежди и пак ги свали.

— Искаш ли да чуеш една тайна?

Теди пристъпи една крачка по-близо.

Джордж каза:

— Това е добре…

— Кажи ми — каза Теди.

И Джордж го заплю в лицето.

Теди отстъпи назад, пусна клечките и избърса с ръкав плюнката от челото си.

В тъмнината, Джордж каза:

— Знаеш ли каква е специалността на скъпия доктор Коули?

Теди прокара длан по челото си и основата на носа, и откри, че са сухи.