Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Някой изкрещя:

— Не можете! По дяволите, не можете да направите това. Чувате ли ме? Не можете. Махнете се… — и думите заглъхнаха.

Някъде над тях, на завоя на каменно стълбище, някакъв мъж пееше: „Сто бутилки бира на стената“. Беше стигнал до седемдесет и седмата бутилка и започваше със седемдесет и шестата.

Върху една маса за карти имаше две метални кутии с кафе, заедно с купчини картонени чаши и няколко бутилки мляко. На друга маса за карти в подножието на стълбите седеше пазач, гледаше към тях и се усмихваше.

— За пръв път ви е, а?

Теди погледна към него, още докато старите звуци се заменяха с нови: цялото място беше като някаква оргия от звуци, които изтезаваха слуха във всички посоки.

— Да. Чувал съм истории, но…

— Свиква се — каза пазачът. — Свиквате с всичко.

— Самата истина.

Пазачът каза:

— Ако не работите на покрива, можете да си закачите палтата и шапките в стаята зад мен.

— Казаха ни, че сме на покрива — каза Теди.

— Кого сте ядосали? — Пазачът посочи. — Просто тръгнете по онези стълби. Сега сме приковали повечето откачалки към леглата им, но няколко се разхождат свободно. Ако видите някого, викайте, ясно? Каквото и да правите, не се опитвайте да го обуздаете сами. Това не ви е отделение Б. Нали знаете? Тези проклетници могат да ви убият. Ясно?

— Ясно.

Тръгнаха нагоре по стълбите и пазачът каза:

— Чакайте малко.

Те спряха и погледнаха обратно надолу към него.

Той се усмихваше и ги сочеше с пръст.

Те чакаха.

— Познавам ви. — Гласът му звучеше напевно.

Теди не проговори, Чък също.

— Познавам ви — повтори пазачът.

Теди успя да каже:

— Така ли?

— Да. Вие сте онези, дето заседнаха заедно с работниците на покрива. В проклетия дъжд. — Той се засмя, протегна пръст и плесна по масата за карти с другата си ръка.

— Това сме ние — каза Чък. — Ха-ха.

— Ха-ха, колко смешно , по дяволите — рече пазачът.

Теди посочи отново към него и каза: „Спипа ни, приятел“ и — тръгна нагоре по стълбите. — Наистина ни хвана.

Смехът на идиота се понесе след тях нагоре по стълбите.

На първата площадка спряха. Стояха пред голяма зала със сводест таван от кована мед, с тъмен под, излъскан до огледален блясък. Теди знаеше, че може да хвърли бейзболна топка или някоя от ябълките на Чък от площадката, и пак да не стигне до другия край на стаята. Беше празна, а вратата срещу тях беше открехната, и Теди почувства как по ребрата му полазиха тръпки, когато пристъпи в стаята, защото тя му напомни за стаята в съня му, онази, в която Ледис му беше предложил питие, а Рейчъл беше убила децата си. Едва ли беше същата стая — онази в съня му беше пълна с високи прозорци с плътни завеси и потоци от светлина и имаше под, настлан с паркет, и тежки полилеи — но беше доста подобна.

Чък го плесна по рамото и Теди почувства как мънистени капчици пот избиват по шията му.

— Повтарям — прошепна Чък със слаба усмивка, — това е прекалено лесно. Къде е пазачът на портата? Защо не е заключена? Теди видя Рейчъл, с разрошени коси и надаваща писъци, докато тичаше през стаята със сатър в ръка.

— Не знам.

Чък се наведе към него и изсъска в ухото му.

— Това е нагласено, шефе.

Теди тръгна през стаята. Главата го болеше от липсата на сън. От дъжда. От приглушените викове и бягащи крака над него. Двете момчета и малкото момиче се бяха държали за ръце, докато гледаха през рамо. И трепереха.

Теди отново чу пеещия пациент „… една свали, наоколо я разнеси, петдесет и четири бутилки бира на стената“.

Те се мярнаха бързо пред очите му — двете момчета и момичето, докато се носеха през плуващия въздух, и Теди видя жълтите хапчета, които Коули беше сложил в ръката му снощи, и почувства как в стомаха му се надига водовъртеж от хлъзгав бълвоч.

— Петдесет и четири бутилки бира на стената, петдесет и четири бутилки бира…

— Трябва да излизаме обратно навън, Теди. Трябва да си вървим. Това е лошо. Ти можеш да го почувстваш. Аз мога да го почувствам.

В другия край на залата, някакъв мъж изскочи от вратата.

Беше бос и с голи гърди, само по бяло долнище на пижама. Главата му беше обръсната, но останалите му черти не можеха да се видят на мъждивата светлина.

— Здрасти! — каза той.

Теди ускори ход.

Мъжът каза: „Хванах те! Ти гониш!“, и изхвърча от вратата.

Чък настигна Теди:

— За бога, шефе.

Той беше тук. Ледис. Някъде. Теди можеше да го почувства.

Стигнаха до края на коридора и пред тях се появи широка каменна площадка и стълбище, което се виеше стръмно надолу в тъмнината, друго, което се издигаше към виковете и бъбренето, които сега се бяха усилили, и Теди чу дрънчене на метал и вериги. Чу някой да вика: „Билингс! Кротко сега, момче! Просто се успокой! Няма къде да избягаш. Чуваш ли?“