Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Чък въздъхна, извади портфейла си и рязко го отвори под носа на пазача.

Пазачът каза:

— Каква работа имате отвън? Намериха изчезналата пациентка.

Всяко обяснение, реши Теди, щеше да ги накара да изглеждат слаби и категорично да наклони везните по отношение на силата в полза на това дребно лайно. Теди беше имал дузина дребни лайна като този в ротата си през войната. Повечето от тях не се върнаха у дома, и Теди често се беше питал дали някой наистина беше имал нещо против. С такива задници не можеше да се общува, не можеше да ги научиш на нищо. Но можеше да ги държиш настрани, ако разбереш, че уважават единствено силата.

Теди се приближи до пазача и огледа лицето му, с лека усмивка, играеща по ъгълчетата на устните му, докато онзи срещна погледа му и издържа на него.

— Отиваме да се поразходим — каза Теди.

— Нямате одобрение.

— Да, имаме. — Теди пристъпи по-близо, така че момчето трябваше да вдигне очи. Усещаше дъха му. — Ние сме федерални шерифи от военната полиция във федерална институция. Това е като пълномощие от самия Бог. Не отговаряме пред вас. Не ви даваме обяснения. Можем да решим да те простреляме в члена, момче, и никой съд в тази страна няма дори да изслуша случая. — Теди се наведе още сантиметър към него. — Така че отвори шибаната порта.

Хлапето се опита да издържи погледа на Теди. Преглътна. Опита се да придаде твърдост на изражението си.

Теди каза:

— Повтарям: Отвори тази…

— Добре.

— Не те чух — каза Теди.

— Слушам, сър!

Теди задържа злобния поглед върху лицето на хлапака още миг, и шумно издиша през ноздрите си.

— Това беше добре, синко. Ура.

— Ура — изрече хлапето по рефлекс и адамовата му ябълка изпъкна.

Завъртя ключа в ключалката, бутна портата назад, и Теди мина през нея, без да погледне назад.

Свърнаха надясно и известно време вървяха покрай външния край на стената, а после Чък каза:

— Добре се получи с онзи боен вик.

Теди хвърли поглед към него:

— И на мен ми хареса.

— Отвъде океана си бил доста властен и агресивен, нали?

— Бях командир на батальон със сбирщина хлапета под мое командване. Половината от тях умряха, без дори да са лягали с жена. Не си спечелваш уважение, като се държиш „мило“, по дяволите, трябва да ги наплашиш.

— Да, сержант. Дяволски сте прав. — Чък му козирува. — Нали помниш, че макар електричеството да е изключено, се опитваме да проникнем във форт?

— Не, не ми се е изплъзнало от ума.

— Някакви идеи?

— Не.

— Мислиш ли, че имат крепостен ров? Това вече ще е нещо.

— Може би няколко бъчви горещо масло горе на бойниците.

— Стрелци с лъкове — каза Чък. — Ако имат стрелци с лъкове, Теди…

— А пък ние сме без рицарските ризници.

Прекрачиха едно повалено дърво: земята беше подгизнала и хлъзгава от мокри листа. През опустошената растителност пред тях можеха да видят форта, високите му сиви стени, да видят следите от джиповете, които се бяха движили напред-назад цяла сутрин.

— В думите на онзи пазач имаше логика — каза Чък.

— Как така?

— Сега, след като Рейчъл е намерена, нашите пълномощия тук — такива, каквито са — вече са до голяма степен несъществуващи. Ако ни хванат, шефе, няма начин да успеем да измислим логично обяснение.

Теди почувства как в задната част на очите му избухват безформени, накъсани зелени петна. Чувстваше се изтощен, леко замаян. Предишната нощ беше спал само четири часа — предизвикан от лекарства, наситен с кошмари сън. Ситният дъжд потрепваше отгоре по шапката му и се събираше в периферията. Умът му жужеше, почти недоловимо, но постоянно. Ако фериботът дойдеше днес — а той се съмняваше, че ще дойде — част от него искаше просто да скочи на борда и да си тръгне. Да се махне от тази проклета скала. Но без да има нищо, което да покаже като резултат от това пътуване — независимо дали доказателство за сенатор Хърли или смъртния акт на Ледис — това щеше да е завръщане след провал. Все още на границата на самоубийството, но и със съзнание, допълнително обременено с мисълта, че не е направил нищо, за да предизвика някаква промяна.

Той рязко отвори тефтера си.

— Онези купчини от камъни, които Рейчъл ни остави вчера. Това е разбитият код. — Той подаде тефтера на Чък.

Чък го покри със свитата си в шепа ръка и го притисна към гърдите си.

— Значи, той е тук.

— Той е тук.

— Дали той е пациент шейсет и седем, как мислиш?

— Бих предположил.

Теди спря до един оголен камък в средата на кален склон.