Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди го погледна.

— Ако продължавате както сега, въпросът не е дали ще се случи. Въпросът е: кога.

— Не можете да сте сигурен в това.

— Да, да, мога. Моята специалност са причинената от скръбта травма и вината на оцелелия. Страдам от същото, затова специализирам в същата насока. Преди няколко часа ви видях да гледате Рейчъл Соландо в очите и видях човек, който иска да умре. Нали го знаете, вашия шеф, човека на желаната служба? Той ми каза, че сте най-награждаваният с ордени и медали човек, с когото разполага. Каза, че сте се върнали от войната с достатъчно медали да напълните цял сандък. Вярно ли е?

Теди сви рамене.

— Каза, че сте били в Ардените и сте участвали в освободителния отряд в Дахау.

Ново свиване на рамене.

— А след това съпругата ви е убита? Господин комисар, колко насилие мислите, че може да понесе човек, преди то да го сломи?

Теди каза:

— Не знам, докторе. Донякъде и аз се чудех.

Коули се наведе през пространството между тях и плесна Теди по коляното.

— Вземете от мен тези имена, преди да си тръгнете. Става ли? Иска ми се да седя тук след пет години, господин комисар, и да знам, че вас още ви има на този свят.

Теди погледна надолу към ръката върху коляното си. Вдигна поглед към Коули.

— Аз също бих искал — тихо рече той.

Срещна се отново с Чък в сутерена на мъжкото спално помещение, където бяха събрали походни легла за всички, докато изкарат бурята. За да стигне дотам, Теди беше минал през поредица подземни коридори, които свързваха всички сгради. Водеше го санитар на име Бен — тромава планина от тресяща се бяла плът — през четири заключени порти и три пропускателни пункта с пазачи, а оттук долу не можеше дори да предположиш, че светът над теб е разтърсван от буря. Коридорите бяха дълги, сиви и мъжделиво осветени, и на Теди не му хареса особено фактът колко подобни бяха на коридора в съня му. Съвсем не толкова дълги, нито изпълнени с внезапни тъмни места, но също толкова метално сиви и студени.

Почувства се смутен, когато видя Чък. Никога преди не беше получавал толкова жесток пристъп на мигрена пред други хора, и се изпълни със срам, като си спомни как беше повърнал на пода. Колко безпомощен беше, като бебе, и се беше наложило да го вдигнат от стола.

Но когато Чък се провикна: „Хей, шефе!“ от другата страна на стаята, Теди с изненада осъзна какво облекчение е да се събере отново с него. Беше поискал да тръгне на това разследване сам, и му бяха отказали. По онова време това го беше подразнило, но сега, след два дни на това място, след мавзолея и дъха на Рейчъл в устата му и онези проклети сънища, трябваше да признае, че се радва да не е сам в това начинание.

Ръкуваха се и Теди си спомни какво му беше казал Чък в съня — „Никога няма да се махна от този остров“ — и почувства как призрак на врабче минава през средата на гърдите му и пляска с криле.

— Как я караш, шефе? — Чък го тупна по рамото.

Теди му се ухили глуповато.

— По-добре съм. Малко слаб, но общо взето, добре.

— По дяволите — каза Чък, като сниши глас и се отдръпна от двама санитари, които пушеха цигари, облегнати на една подпорна колона. — Изплаши ме, шефе. Помислих си, че получаваш инфаркт, или удар, или нещо подобно.

— Само мигрена.

— Само — каза Чък. Сниши глас още повече и отидоха до бежовата бетонна стена в южния край на стаята, далече от останалите мъже. — Отначало помислих, че се преструваш, знаеш ли, сякаш имаш някакъв план да се добереш до досиетата или нещо подобно.

— Ще ми се да бях толкова умен.

Чък погледна Теди в очите: собствените му очи блестяха, устремени напред.

— Това ме наведе на една мисъл, обаче.

— Не си го направил.

— Направих го.

— Какво направи?

— Казах на Коули, че ще остана да седя при теб. И останах. А след малко на него му се обадиха и той излезе от кабинета.

— И ти се разрови из папките му?

Чък кимна.

— Какво откри?

Лицето на Чък посърна.

— Е, всъщност, не много. Не можах да проникна в шкафовете с папките. Той имаше някои ключалки, каквито не съм виждал никога преди. А аз съм отварял с шперц доста ключалки. Можех да отворя и тези, но щях да оставя следи. Нали се сещаш?

Теди кимна:

— Постъпил си правилно.

— Да, ами… — Чък кимна към един минаващ санитар, и Теди изпита странното усещане, че по някакъв начин са се пренесли в стар филм на Джеймс Кагни — затворници в двора, замислящи бягството си. — Все пак проникнах в бюрото му.

— Ти… какво?