Деннис Лихэйн - Злокобен остров

И хукна да бяга, защото ето че тя беше тук, Рейчъл Соландо, и пищеше, докато тичаше през балната зала със сатър в ръка. Преди Теди да успее да я стигне, тя беше успяла да се добере до трите деца, и сатърът се издигаше и спускаше, издигаше се и се спускаше, и Теди застина на място, странно омаян, знаейки, че в този момент вече не може да направи нищо: децата бяха мъртви.

Рейчъл вдигна поглед към него. По лицето и шията й имаше петънца от кръв. Тя каза:

— Помогни ми.

Теди каза:

— Какво? Мога да загазя.

Тя каза:

— Помогни ми и аз ще бъда Долорес. Ще бъда твоята съпруга. Тя ще се върне при теб.

Затова той каза: „Разбира се, непременно“, и й помогна. Някак вдигнаха и трите деца едновременно и ги изнесоха през задната врата и надолу до езерото и ги занесоха във водата. Не ги хвърлиха. Бяха внимателни. Положиха ги върху водата и децата потънаха. Едното от момчетата се издигна отново, размахало едната си ръка, и Рейчъл каза: „Всичко е наред. Той не може да плува“.

Стояха на брега и гледаха как момчето потъва, и тя обви ръка около кръста на Теди и каза:

— Ти ще бъдеш моят Джим. Аз ще бъда твоята Долорес. Ще направим нови бебета.

Това изглеждаше напълно справедливо решение и Теди се запита защо никога преди не му беше хрумвало.

Последва я обратно в „Ашклиф“ и се срещнаха с Чък, и тримата тръгнаха надолу по дълъг коридор, който се простираше в продължение на километър. Теди каза на Чък:

— Тя ще ме заведе при Долорес. Отивам си вкъщи, приятел.

— Това е страхотно! — каза Чък. — Радвам се. Аз никога няма да се махна от този остров.

— Няма ли?

— Всичко е наред, шефе. Наистина. Мястото ми е тук. Това е моят дом.

Теди каза:

— Моят дом е Рейчъл.

— Искаш да кажеш, Долорес.

— Правилно, правилно. Аз какво казах?

— Каза „Рейчъл“.

— О. Съжалявам. Наистина ли смяташ, че мястото ти е тук.

Чък кимна:

— Никога не съм си тръгвал. Никога няма да си тръгна. Искам да кажа, погледни ми ръцете, шефе.

Теди ги погледна. Изглеждаха му съвсем добре. Каза го.

Чък поклати глава:

— Не пасват. Не пасват. Понякога пръстите се превръщат в мишки.

— Е, тогава, радвам се, че си у дома.

— Благодаря, шефе. — Той го плесна по гърба и се превърна в Коули, а Рейчъл някак беше отишла далече напред пред тях и Теди ускори крачка.

Коули каза:

— Не можеш да обичаш жена, която е убила децата си.

— Мога — каза Теди и тръгна по-бързо. — Вие просто не разбирате.

— Какво? — Коули не движеше краката си, но въпреки това не изоставаше от Теди, плъзгаше се. — Какво не разбирам?

— Не мога да бъда сам. Не мога да се изправя пред това. Не и в този шибан свят. Нуждая се от нея. Тя е моята Долорес.

— Тя е Рейчъл.

— Знам това. Но сключихме сделка. Тя ще бъде моята Долорес. Аз ще бъда нейният Джим. Това е добра сделка.

— О-хо — каза Коули.

Трите деца се зададоха тичешком обратно от коридора към тях. Бяха вир-вода и пищяха до скъсване.

— Що за майка прави това? — каза Коули.

Теди гледаше как децата тичат на място. Бяха подминали него и Коули, а после въздухът се промени, или се случи нещо друго, защото те тичаха ли, тичаха, но изобщо не се придвижваха напред.

— Убива децата си? — каза Коули.

— Тя не е искала — каза Теди. — Просто е изплашена.

— Като мен? — каза Коули, но той вече не беше Коули. Беше Питър Брийн. — Тя е изплашена, затова убива децата си, и това оправя положението?

— Не. Искам да кажа, да. Не те харесвам, Питър.

— Какво смяташ да правиш по този въпрос?

Теди опря служебния си револвер в слепоочието на Питър.

— Знаеш ли колко души съм екзекутирал? — каза Теди и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Ами, недей — каза Питър. — Моля те.

Теди дръпна спусъка и видя как куршумът излиза от другата страна на главата на Питър, и трите деца бяха наблюдавали цялата сцена, и сега пищяха като луди, и Питър Брийн каза: „По дяволите“, и се облегна на стената, като държеше ръката си върху входната рана. „По дяволите“.

И те я чуха. Писък, който се разнесе от тъмнината пред тях. Нейният писък. Тя идваше. Беше там някъде в тъмното и тичаше към тях с всички сили, и малкото момиченце каза: „Помогни ни“.

— Аз не съм твоят татко. Това не е моя работа.

— Ще ти казвам „татко“.

— Добре — каза Теди с въздишка и я хвана за ръката. Тръгнаха по скалите, от които се разкриваше изглед към брега на Злокобния остров, а после бавно влязоха в гробището и Теди намери самун хляб и малко фъстъчено масло и желе, и направи сандвичи за двама им в мавзолея, и момиченцето беше толкова щастливо, седнало на скута му, докато си ядеше сандвича, и Теди я отведе със себе си в гробището и посочи надгробния камък на баща си и този на майка си, и собствения си: