Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Чък каза:

— Откачена работа, а? Можеш да ме плеснеш през пръстите по-късно.

— Да те плесна през пръстите ли? Ще ти дам медал.

— Никакъв медал. Не открих много, шефе. Само календара му. Ето кое е странното обаче — вчерашният, днешният, утрешният и следващият ден всичките бяха зачеркнати, знаеш ли? Беше ги оградил с черно.

— Ураганът — каза Теди. — Разбрал е, че се задава.

Чък поклати глава:

— Беше писал напряко през четирите графи в календара. Нали се сещаш какво имам предвид? Както ти би написал „Почивка на Кейп Код“. Следваш ли мисълта ми?

— Разбира се — каза Теди.

Трей Уошингтън се приближи бавно към тях, с оръфана дълга тънка пура в устата: главата и дрехите му бяха подгизнали от дъжда.

— Потайни кроежи ли правите вие тук, господа шерифи?

— И още как — каза Чък.

— Навън ли беше? — попита Теди.

— О, да. Сега е направо жестоко, господа шерифи. Подреждахме торби с пясък из цялото землище, заковахме с дъски всички прозорци. Мамка му. Там навън падат проклети дървета. — Трей запали отново пурата си със запалка „Зипо“ и се обърна към Теди. — Добре ли сте, господин комисар? Говори се, че сте получили някакъв пристъп.

— Какъв пристъп?

— О, хайде сега, ако стоите тук цяла нощ, може да опитате да чуете всички версии на историята.

Теди се усмихна:

— Получавам пристъпи на мигрена. Тежки.

— Имах една леля, дето получаваше ужасни пристъпи. Заключваше се в някоя спалня, изгасяше светлината, пускаше щорите, и никаква не се вясваше по двайсет и четири часа.

— Съчувствам й.

Трей изпусна облаче дим от пурата си:

— Е, сега тя вече отдавна е мъртва, няма я вече, но довечера ще я спомена в молитвите си горе. Тя и без друго си беше заядлива жена, със или без главоболие. Биеше мен и брат ми с тояга. Понякога за нищо, бих казал. „Леличко, какво съм направил?“ Тя казва: „Не знам, но си мислиш да направиш нещо ужасно.“ Как се оправяш с такава жена?

Той, изглежда, наистина чакаше отговор, затова Чък каза:

— Като бягаш по-бързо.

Трей приглушено се изсмя иззад пурата си.

— И това ако не е самата истина. Да, сър. — Той въздъхна. — Отивам да се изсуша. Ще се видим по-късно.

— До скоро.

Стаята започваше да се пълни с мъже, които влизаха, за да се скрият от бурята, изтърсваха влагата от черните си дъждобрани и черните си шапки като на горски пазачи, кашляха, пушеха и не особено потайно си предаваха от ръка на ръка плоски бутилки.

Теди и Чък стояха облегнати на бежовата стена, и си говореха с равен тон, застанали с лице към стаята:

— Значи думите върху календара…

— Да.

— Не пишеше: „Почивка в Кейп Код“.

— Не.

— А какво гласяха думите?

— „Пациент шейсет и седем“.

— И само толкова?

— Само толкова.

— Обаче това е достатъчно, а?

— О, да, така мисля.

Не можа да спи. Слушаше как мъжете хъркат и пухтят, вдишват и издишват, някои — с леко подсвиркване, и чу някои да говорят насън, чу един да казва: „Трябваше да ми кажеш. Това е. Само да кажеш няколко думи…“ Чу друг да казва: „Имам пуканки в гърлото“. Някои изритваха чаршафите, а други се обръщаха ту на една, ту на друга страна, а трети се надигаха за достатъчно дълго да стоварят ръка върху възглавниците си, преди да се отпуснат отново върху дюшеците. След известно време шумът достигна някакъв удобен ритъм, който напомни на Теди за приглушен химн.

Звуците отвън също бяха приглушени, но Теди чуваше как бурята дращи по земята и се блъска в основите, и му се искаше тук долу да има прозорци, та дори само за да може да види проблясъка й — странната светлина, която сигурно рисуваше фигури върху небето.

Помисли си за онова, което му беше казал Коули.

Въпросът не е дали ще се случи. Въпросът е кога.

Беше ли склонен към самоубийство?

Предполагаше, че да. Не можеше да си спомни дори един ден след смъртта на Долорес, в който да не си беше мислил да се присъедини към нея, и понякога положението отиваше по-далеч. Понякога имаше чувството, че да продължава да живее, беше акт на малодушие. Какъв беше смисълът да купува хранителни продукти, да пълни резервоара на крайслера, да се бръсне, да обува чорапи, да се реди на поредната опашка, да си избира вратовръзка, да си глади ризата, да си мие лицето, да реше косата си, да осребрява чек, да си подновява шофьорската книжка, да чете вестник, да пикае, да се храни — сам, винаги сам — да ходи на кино, да си купува грамофонна плоча, да плаща сметки, да се бръсне отново, да се мие отново, да спи отново, да се събужда отново… ако нищо от това не го приближаваше към нея?