Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Но аз не приличам на Бети Грейбъл.

— Само в очевидния си патриотизъм. Не, бих казал, че приличате повече на Тереза Райт, мадам. Какъв беше онзи филм, който направи тя с Джоузеф Котън преди десетина-дванайсет години?

— „Сянка на съмнение“. Чувала съм го — каза тя и усмивката й беше едновременно мила и чувствена. — Джим се би в онази война. Върна се у дома и каза, че сега светът е свободен, защото американците са се били за него, и целият свят разбрал, че американският път е единственият.

— Амин — каза Теди. — Аз също се бих в тази война.

— Познавахте ли моя Джим?

— Боя се, че не, мадам. Сигурен съм, че е чудесен човек. В армията ли е?

При тази мисъл тя сбърчи нос:

— Морската пехота.

— „Винаги верни“ — каза Теди. — Госпожице Соландо, важно е да знаем всяко движение, което този нарушител е направил вчера. Може дори да не сте го видели. Той умее да се промъква незабелязано. Затова трябва да знаем какво сте правили вие, за да можем да съпоставим това с онова, което вече знаем за местонахождението му, за да можем да видим дали е възможно пътищата ви да са се пресичали.

— Като кораби в нощта?

— Точно. Значи разбирате?

— О, разбирам. — Тя седна изправена на леглото и подви крака под себе си, и Теди почувства движенията й в стомаха и слабините си.

— Така че, ако можете да ме поразходите из деня си… — каза той.

— Ами, да видим. Приготвих закуска на Джим и децата и после опаковах обяда на Джим и той тръгна, а след това изпратих децата на училище и после реших да вляза да поплувам в езерото.

— Често ли го правите?

— Не — каза тя, като се наведе напред и се засмя, сякаш той й беше подхвърлил закачка. — Просто, не знам, чувствах се малко смахнато. Нали знаете как се случва понякога? Просто се чувствате малко смахнато?

— Разбира се.

— Е, точно така се чувствах. Затова си свалих всичките дрехи и плувах в езерото, докато ръцете и краката ми станаха като пънове, толкова бяха натежали, а после излязох, изсуших се и веднага си облякох пак дрехите и си направих дълга разходка по брега. И пусках камъчета във водата и построих няколко пясъчни замъка. Малки.

— Помните ли колко? — попита Теди и почувства, че Коули се взира в него.

Тя се замисли, вдигнала очи към тавана.

— Помня.

— Колко?

— Тринайсет.

— Това е доста.

— Някои бяха много малки — каза тя. — Колкото чаена чаша.

— А после какво направихте?

— Помислих си за вас — каза тя.

Теди видя как Нахринг хвърля поглед към Коули от другата страна на леглото. Теди улови погледа на Нахринг, а Нахринг вдигна ръце, толкова изненадан, колкото и всички останали.

— Защо за мен? — попита Теди.

Усмивката й разкри бели зъби, които бяха почти сключени, ако не се брои червеното връхче на езика, притиснато между тях.

— Защото ти си моят Джим, глупчо. Ти си моят войник. — Тя се надигна на колене, посегна, взе ръката на Теди в своята и я помилва. — Толкова груба ръка. Обичам мазолите ти. Обичам как докосват грубо кожата ми. Липсваш ми, Джим. Никога не си вкъщи.

— Работя много — каза Теди.

— Седни. — Тя го дръпна за ръката.

Коули го побутна напред с поглед, затова Теди се остави да го отведат до леглото. Седна до нея. Каквото и да беше причинило онази виеща тревога в очите й на снимката, то си беше отишло от нея, поне временно, и, когато седеше толкова близо, беше невъзможно да не си даде напълно сметка колко е красива. Цялостното впечатление, което създаваше, беше, че е сякаш течна — тъмни очи, които блестяха с поглед, бистър като вода, бавно размотаващи се извивки на тялото й, които правеха крайниците й да изглеждат, сякаш плуват из въздуха, лице, което беше леко попрезряло в устните и брадичката.

— Работиш твърде много — каза тя и прокара пръсти през мястото точно под гърлото му, сякаш приглаждаше неравност във възела на вратовръзката му.

— Трябва да нося храната вкъщи — каза Теди.

— О, добре сме си — каза тя, и той усети дъха й по шията си. — Имаме достатъчно, за да преживяваме.

— Засега — каза Теди. — Мисля за бъдещето.

— Никога не си го виждал — каза Рейчъл. — Помниш ли какво казваше татко?

— Забравил съм.

Тя приглади с пръсти косата покрай слепоочието му.

— „Бъдещето е нещо, което скътваш настрана“, казваше той. „Аз плащам в брой“. — Тя се изкикоти тихо и се наведе към него толкова близо, че усещаше как гърдите й опират отзад в рамото му. — Не, скъпи, ние ще живеем за днешния ден. За настоящето.

Беше нещо, което Долорес казваше често. А устните и косата бяха подобни на нейните, дотолкова, че ако лицето на Рейчъл се приближеше още, на него можеше лесно да му бъде простено, ако си помислеше, че говори с Долорес. Дори имаха същата трепетна чувственост, за която Теди никога не беше сигурен — дори след всичките им години заедно — дали съпругата му изобщо си дава сметка колко е въздействаща.