Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Откъде знаеш?

Той си сложи шампоан на косата.

— Някога питал ли си се защо ни мразят толкова много? Комунистите? — каза тя. — Защо не могат да ни оставят на мира? Светът ще се взриви, а аз дори не знам защо.

— Няма да се взриви.

— Ще се взриви. Четеш вестниците и…

— Тогава спри да четеш вестниците.

Теди изплакна шампоана от косата си, а тя притисна лице към гърба му и ръцете й се плъзнаха бавно около корема му.

— Спомням си първия път, като те видях в „Гроув“. В униформа.

Теди мразеше тя да прави така. Улицата на спомените. Тя не можеше да се приспособи към настоящето, към това, което бяха сега, с брадавици и така нататък, затова навлизаше по криволичещи улички в миналото, за да се стопли.

— Беше толкова красив. А Линда Кокс каза: „Аз го видях първа“. Но знаеш ли аз какво казах?

— Закъснявам, скъпа.

— Защо ми е да казвам това ? Не, казах: „Може и да си го видяла първа, Линда, но аз ще го видя последна“. Тя мислеше, че отблизо изглеждаш зъл, но аз казах: „Скъпа, погледна ли го в очите? Там няма нищо зло“.

Теди спря душа и се обърна: забеляза, че жена му беше успяла да си сложи малко сапун. Малки петънца пяна се стичаха по кожата й.

— Искаш ли да го пусна пак?

Тя поклати глава. Той уви една кърпа около кръста си и се избръсна на мивката, а Долорес се облегна на стената, докато сапунът засъхваше на бели парченца по тялото й, и го загледа.

— Защо не се изсушиш? — попита Теди. — И не си сложиш халат?

— Вече го няма — каза тя.

— Още си е там. Изглежда, сякаш по цялото ти тяло са полепнали пиявици.

— Не сапунът — каза тя.

— Какво тогава?

— „Коконът Гроув“. Изгоря до основи, докато ти беше на онова място.

— Да, скъпа, научих за това.

— Там — пропя тихо тя, като се опитваше да разведри настроението. — Там…

Винаги бе имала прекрасен глас. Вечерта, когато се беше върнал от войната, бяха пръснали куп пари да наемат стая в „Паркър Хаус“, и след като се любиха, той я чу да пее за първи път откъм банята, докато той лежеше в леглото — „Момичетата от Бъфало“ — докато парата пълзеше бавно изпод вратата.

— Хей — каза тя.

— Да? — Той мярна отражението на лявата страна на тялото й в огледалото. По-голямата част от сапуна беше засъхнала върху кожата й и нещо в това го подразни. То намекваше за оскверняване, по начин, който той не можеше да определи точно.

— Имаш ли си някоя друга?

— Какво?

— Имаш ли?

— За какво говориш, мамка му? Аз работя , Долорес.

— Докосвам оная ти работа под…

— Не казвай тази дума, Долорес.

— … душа, и ти даже не се втвърдяваш?

— Долорес. — Той се извърна от огледалото. — Ти говореше за бомби. За края на света.

Тя сви рамене, сякаш това нямаше връзка с настоящия разговор. Подпря ходилото си на стената и избърса с пръст водата от вътрешната страна на бедрото си.

— Не ме чукаш вече.

— Долорес, говоря сериозно — забранявам ти да говориш така в тази къща.

— Затова трябва да предположа, че чукаш нея.

— Не чукам никоя, и би ли престанала да казваш тази дума.

— Коя дума? — Тя прикри с ръка тъмните косми на пубиса си. — Чукане?

— Да. — Той вдигна едната си ръка. Продължи да се бръсне с другата.

— Значи това е лоша дума?

— Знаеш, че е така. — Той вдигна бръснача и го прокара по шията си: чу дращенето на космите под пяната.

— А кое тогава е добра дума?

— Хм? — Той наведе бръснача и го разтърси.

— Коя дума относно тялото ми няма да те накара да свиеш юмрук?

— Не съм свил юмрук.

— Направи го.

Той свърши с бръсненето на шията си и изтри бръснача в една кърпа за лице. Положи плоската му страна под левия си бакенбард.

— Не, скъпа. Не съм. — Зърна лявото й око в огледалото.

— Какво трябва да кажа? — Тя прокара едната си ръка през косата, а другата — през космите си долу. — Искам да кажа, можеш да го ближеш, можеш да го целуваш и можеш да гледаш как от него излиза бебе. Но не можеш да го назоваваш?

— Долорес.

— Вулва — каза тя.

Бръсначът се плъзна толкова навътре през кожата на Теди, че той предположи, че е допрял костта му. Това го накара да разтвори широко очи и сряза цялата лява страна на лицето му, а после в раната капна крем за бръснене и нещо сякаш експлодира в главата му, а кръвта плисна в белите облаци и водата в мивката.

Тя се приближи към него с хавлиена кърпа, но той я отблъсна, всмука въздух през зъбите си и почувства как болката се забива в очите му и обгаря мозъка му, а кръвта му изтичаше в мивката и му се искаше да заплаче. Не от болката. Не от махмурлука. А защото не знаеше какво става с жена му, с момичето, с което за пръв път беше танцувал в „Коконът Гроув“. Не знаеше в какво се превръща тя или в какво се превръщаше светът с неговите поражения от дребни, мръсни войни, яростни вражди и шпиони във Вашингтон, в Холивуд, противогази в училищата, бетонни бомбоубежища в мазетата. И по някакъв начин всичко беше свързано — жена му, този свят, неговото пиянство, войната, в която се би, защото искрено вярваше, че тя ще сложи край на всичко това…