Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Ако не те познавах по-добре — каза Теди след малко, — щях да се закълна, че наистина обичаш тази жена.

— Готов съм да умра за нея — каза Чък. — И то без да съжалявам.

Теди кимна. Не знаеше на света да има по-чисто чувство.

— Не позволявай на това чувство да си отиде, хлапе.

— Няма , Теди. Точно това е въпросът. Но трябва да ми кажеш защо сме тук. Кой, по дяволите, е Андрю Ледис?

Теди пусна фаса от цигарата си върху каменната пътека и го стъпка с тока на обувката си.

Долорес — помисли си той, — трябва да му кажа. Не мога да направя това сам.

Ако след всичките ми грехове — цялото ми пиянство, всичките онези пъти, когато те оставях сама за твърде дълго, изоставях те, разбивах сърцето ти, — ако изобщо мога да те компенсирам за всичко това, това трябва да е моментът, последният шанс, който някога ще имам.

Искам да постъпя правилно, скъпа. Искам да изкупя грешките си. Именно ти ще можеш да разбереш това.

— Андрю Ледис — обърна се той към Чък и думите заседнаха в пресъхналото му гърло. Той преглътна, събра малко влага в устата си и опита отново…

— Андрю Ледис — каза той, — беше човекът по поддръжката в кооперацията, където живеехме с жена ми.

— Добре.

— Освен това беше подпалвач.

Чък попи в съзнанието си тези думи и се вгледа изучаващо в лицето на Теди.

— Значи…

— Андрю Ледис — каза Теди — запали кибритената клечка, която предизвика пожара…

— Мамка му.

— … в който загина жена ми.

Теди отиде до края на покрития свързващ коридор и подаде глава навън изпод покрива, за да усети капките върху лицето и косата си. Виждаше я в капките. Разтваряше се при допир.

Онази сутрин тя не искаше той да отива на работа. В онази последна година от живота си тя беше станала необяснимо плашлива, предразположена към безсъние, което й докарваше тремор и размътваше ума й. Беше го погъделичкала, след като тревогата отмина, после беше предложила да затворят щорите на прозорците и да не пуснат деня да проникне в стаята, изобщо да не стават от леглото. Когато го прегърна, тя го задържа твърде здраво и твърде дълго, и Теди почувства как костите на ръцете й се притискат силно към врата му.

Докато си вземаше душ, тя дойде при него, но той бързаше твърде много, вече закъснял, и както толкова често се случваше напоследък, махмурлия. Усещаше главата си едновременно подгизнала и пълна с шипове. Тялото й му се стори като шкурка, когато тя го притисна към неговото. Водата от душа му се стори тежка като дуло на пистолет.

— Просто остани — каза тя. — Един ден. Какво значение ще има един ден?

Той се опита да се усмихне, докато я повдигаше внимателно, за да я отмести, и посягаше към сапуна.

— Скъпа, не мога.

— Защо не? — Тя прокара ръка между краката му. — Ето. Дай ми сапуна. Ще го измия вместо теб. — Дланта й се плъзна под тестисите му, зъбите й гризнаха зърната на гърдите му.

Опита се да не я отблъсква. Хвана я за раменете колкото можеше по-внимателно и я отмести една-две крачки назад.

— Хайде — каза. — Наистина трябва да вървя.

Тя отново се засмя, като се опита отново да сгуши нос в него, но той видя как погледът й се втвърдява от отчаяно желание. Да бъде щастлива. Да не бъде оставена сама. Да си върне старите дни — преди той да започне да работи твърде много, да пие твърде много, преди тя да се събуди една сутрин и светът да е твърде ярък, твърде шумен, твърде студен.

— Добре, добре. — Тя се облегна назад, така че той видя лицето й, когато водата отскочи от раменете му и замъгли тялото й. — Ще сключа сделка с теб. Не целият ден, скъпи. Не целият ден. Само един час. Закъсней само с час.

— Вече…

— Един час — каза тя, като го погали отново: сега по ръката й имаше сапун. — Един час, и после можеш да вървиш. Искам да те почувствам в себе си. — Тя се повдигна на пръсти да го целуне.

Той я целуна набързо по устните, каза: „Скъпа, не мога“, и обърна лице към пръските на душа.

— Ще те повикат ли отново? — попита тя.

— Хм?

— Да се биеш.

— Тази нещастна страна? Скъпа, войната ще свърши, преди да успея да си завържа кубинките.

— Не знам — каза тя. — Дори не знам защо сме там. Искам да кажа…

— Защото Севернокорейската народна армия не получава такова въоръжение отникъде, скъпа. Получиха го от Сталин. Трябва да докажем, че сме си взели поука от Мюнхен, че трябваше да спрем Хитлер тогава, затова ще спрем Сталин и Мао. Сега. В Корея.

— Ще отидеш.

— Ако ме повикат? Ще трябва да отида. Но няма да го направят, скъпа.