Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Звучи глупаво, но се страхувам от часовници. От тиктакането. То ти се набива в главата. Плъховете ме ужасяват.

— Мен също — каза Чък.

— Така ли? — грейна Питър.

— По дяволите, да. Пискливи копелета. Зле ми става само като видя някой.

— Тогава не излизайте навън покрай стената нощем — каза Питър. — Навсякъде са.

— Добре е да го знам. Благодаря.

— Моливи — каза Питър. — Оловото, нали знаете? Звукът от драскането по хартията. Страх ме е от вас.

— От мен?

— Не — рече Питър, като посочи с брадичка към Теди. — От него.

— Защо? — попита Теди.

Питър сви рамене:

— Вие сте едър. Тази подстрижка ви прави да изглеждате зъл. Можете да се справяте с нещата. Кокалчетата ви са покрити с белези. Баща ми беше така. Той нямаше белези. Ръцете му бяха гладки. Но изглеждаше зъл. Братята ми също. Много ме биеха.

— Аз няма да ви бия — каза Теди.

— Но бихте могли. Не разбирате ли? Имате тази власт. А аз — не. И това ме кара да се чувствам уязвим. А когато съм уязвим, се страхувам.

— А когато се изплашите?

Питър хвана глезена си и се залюля напред-назад: къдриците му паднаха на челото:

— Тя беше мила. Нищо нямах намерение да правя. Но тя ме изплаши с големите си гърди, с начина, по който тялото й се движеше в онази бяла рокля, като идваше в къщата ни всеки ден. Гледаше ме като… Нали се сещате за усмивката, с която се обръщате към дете? Тя ми се усмихваше така. А беше на моята възраст. О, добре де, може би няколко години по-възрастна, но още не беше навършила трийсет. И имаше толкова много сексуални познания. Личеше си в очите й. Обичаше да е гола. Беше смукала пениси. А после ме пита дали мога да й дам чаша вода. Тя е сама в кухнята с мен , сякаш това не е нищо особено.

Теди наклони досието, за да може Чък да види бележките на Коули:

Пациентът е нападнал медицинската сестра на баща си със счупена чаша. Жертвата е тежко ранена, в критично състояние, изпаднала в постоянно състояние на страх. Пациентът отрича да носи отговорност за деянието.

— Само защото тя ме изплаши — каза Питър. — Искаше от мен да си извадя онова нещо, за да може да му се присмива. Да ми каже как никога няма да бъда с жена, никога няма да имам мои деца, никога няма да бъда мъж? Защото, иначе, мисля, че знаете това, виждате го в лицето ми — аз не бих наранил и муха. Не ми е присъщо. Но като се уплаша? О, какво нещо е умът.

— Какво за него? — Гласът на Чък беше успокояващ.

— Някога мислите ли за него?

— За вашия ум?

— За ума — каза той. — Моят, вашият, чийто и да е. По същество той представлява машина. Ето какво е. Много деликатен, сложно устроен мотор. И е съставен от всички онези парчета, всички онези механизми, болтове и панти. А ние не знаем какво правят дори половината от тях. Но ако само един механизъм се повреди, само един … Мислили ли сте за това?

— Не и в последно време.

— Би трябвало. То е точно като кола. Няма разлика. Един механизъм се поврежда, един болт се счупва, и цялата система се поврежда. Можете ли да живеете, като знаете това? — Той се почука по слепоочието. — Че всичко е затворено като в капан тук вътре и не можете да стигнете до него и всъщност не го контролирате. Но той ви контролира, нали? А ако един ден реши, че не му се идва на работа? — Той се наведе напред и те видяха как сухожилията на врата му се изопнаха. — Е, тогава сте много прецакани, нали?

— Интересна перспектива — каза Чък.

Питър се облегна назад в стола си, внезапно изпаднал в апатия.

— Това ме плаши най-много.

Теди, чиято мигрена му предоставяше известни вътрешни познания за невъзможността на човек да упражнява контрол над ума си, щеше да признае една точка в полза на Питър по основната концепция, но най-вече му се искаше да сграбчи това дребно лайно за гърлото, да го запрати срещу една от фурните в кафетерията, и да го попита за онази нещастна сестра, която беше насякъл.

Помниш ли изобщо името й, Пит? От какво мислиш, че се е страхувала тя? А? От теб . Ето какво. Опитвала се е да си върши честно работата, да си изкарва прехраната. Може би е имала деца, съпруг. Може би са се опитвали да спестят достатъчно да издържат едно от тези деца, за да завърши колеж някой ден, да му дадат по-добър живот. Една малка мечта.

Но не, някакво проклето, шибано мамино синче решава, че тя не може да има тази мечта. Съжалявам, но не. Няма нормален живот за теб, госпожице. Не, никога вече.

Теди погледна през масата към Питър Брийн, и изпита желание да стовари юмрук в лицето му толкова силно, че лекарите никога да не намерят всичките кости на носа му. Да го удари толкова силно, че звукът да ехти вечно в главата му.