Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Какво мога да ви кажа, господин комисар? Не съм се занимавал с разбиване на кодове.

Коули наведе глава и погали брадичката си, като насочи вниманието си отново към кода. Чък улови погледа на Теди: собственият му поглед беше изпълнен с въпросителни.

Коули каза:

— Значи разгадахме — е, вие ги разгадахте, господин комисар — числата четирийсет и седем и осемдесет. Установихме, че всички улики са свързани с числото тринайсет. Какво ще кажете за „тримата“?

— Отново — каза Теди — това се отнася или за нас, в който случай тя е ясновидка…

— Няма такава вероятност.

— Или се отнася за децата й.

— Склонен съм да приема това.

— Добавете Рейчъл към трите…

— И получавате следващия ред — каза Коули. — Ние сме четирима.

— Следователно кой е шейсет и седем?

Коули го погледна:

— Въпросът ви не е риторичен, нали?

Теди поклати глава.

Коули прокара пръст надолу по дясната страна на листа.

— Сборът на нито едни от числата ли не възлиза на шейсет и седем?

— Не.

Коули прокара длан по темето си и се изправи.

— И нямате теории?

Теди каза:

— Това е кодът, който не мога да разбия. За каквото и да се отнася, не е нещо, което ми е познато, и това ме кара да мисля, че става дума за нещо на този остров. А вие, докторе?

— Какво аз?

— Имате ли теории?

— Не. Нямаше да стигна по-далеч от първия ред.

— Така казахте, да. Че сте уморен, и така нататък.

— Много уморен, господин комисар. — Изрече го с поглед, прикован върху лицето на Теди, а после прекоси стаята и отиде до прозореца и загледа как дъждът се стича на мощни струи по него, толкова плътни, че отделяха като със стена сушата от другата страна. — Снощи казахте, че ще заминавате.

— С първия ферибот оттук — каза Теди, като се престори, че се хваща на блъфа.

— Днес няма да има. Почти съм сигурен в това.

— Ами тогава утре. Или вдругиден — рече Теди. — Още ли мислите, че тя е някъде там навън? В това време?

— Не — каза Коули. — Не мисля.

— Тогава къде?

Коули въздъхна:

— Не знам, комисар. Това не ми е специалността.

Теди вдигна листа от леглото.

— Това е опорна точка. Напътствие за дешифриране на бъдещи кодове. Готов съм да се обзаложа за това на месечната си заплата.

— И ако е така?

— Тогава тя не се опитва да избяга, докторе. Тя ни е довела тук. Мисля, че има още такива.

— Не и в тази стая — каза Коули.

— Не. Но може би в тази сграда. Или някъде на острова.

Коули изсмука въздуха от стаята с ноздрите си, като се подпря с една ръка на перваза: почти мъртъв, както си стоеше, и това накара Теди да се запита какво всъщност го беше задържало буден снощи.

— Тя ви е довела тук? — каза Коули? — С каква цел?

— Вие ми кажете.

Коули затвори очи и остана мълчалив толкова дълго, че Теди започна да се чуди дали не е заспал.

Коули отвори отново очи и погледна и двамата:

— Имам натоварен ден. Имам съвещания на персонала, бюджетни съвещания с надзорниците, спешни съвещания по въпроса с поддръжката, в случай че тази буря наистина ни удари. Ще се зарадвате да узнаете, че съм уредил двамата да говорите с всички пациенти, които са били на групова терапия с госпожица Соландо вечерта, когато е изчезнала. По график тези интервюта трябва да започнат след петнайсет минути. Господа, оценявам това, че сте тук. Наистина. Върша колкото е възможно повече неща, независимо дали изглежда така, или не.

— Тогава ми дайте личното досие на д-р Шийхан.

— Не мога да направя това. Категорично не мога. — Той облегна глава на стената. — Господин комисар, наредих на оператора на телефонната централа да пробва номера му на равни интервали. Но точно сега не можем да се свържем с никого. Доколкото знаем, цялото източно крайбрежие е под водата. Търпение, господа. Това е всичко, за което ви моля. Ще открием Рейчъл, или ще открием какво се е случило с нея. — Той си погледна часовника. — Закъснявам. Има ли още нещо, или може да почака?

Стояха под един навес пред болницата: дъждът преминаваше на мощни струи през зрителното им поле, на пелени с големината на железопътни вагони.

— Мислиш ли, че знае какво означава шейсет и седем? — попита Чък.

— Да.

— Мислиш, че е разбил кода преди теб?

— Мисля, че е бил в служби отвъд океана. Мисля, че има известни дарби в тази област.

Чък си избърса лицето и щракна с пръсти към паважа:

— Колко пациенти имат тук?

— Болницата е малка — каза Теди.

— Да.

— Колко, може би двайсет жени и трийсет мъже?