Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Вие говорите пълни глупости — каза Теди.

— Откъде бих разбрал?

Теди започна да отмята доказателствата на треперещите си пръсти:

— Ям храната ви, пия кафето ви, пуша цигарите ви. По дяволите, взех три „аспирина“ от вас сутринта, когато пристигнах. После онази вечер ме дрогирахте. Седяхте там, когато се събудих. Оттогава не съм същият. Ето откъде започна всичко това. Онази нощ, след пристъпа ми на мигрена. Какво ми дадохте?

Коули се облегна назад. Направи гримаса, сякаш преглъщаше киселина, и се загледа към прозореца.

— Времето ми изтича — прошепна той.

— Какво?

— Времето — каза той меко. — Дадоха ми четири дни. Времето ми почти изтече.

— Тогава ме пуснете да си тръгна. Ще се върна в Бостън, ще подам оплакване в службата за военната полиция, но не се тревожете — сигурен съм, че при всичките ви влиятелни приятели наказанието няма да е голямо.

Коули каза:

— Не, Андрю. Почти останах без приятели. От осем години водя битка тук и везните се наклониха в полза на другата страна. Ще загубя. Ще загубя поста си, ще загубя средствата, които получавам. Заклех се пред целия борд на надзорниците, че мога да създам най-екстравагантния експеримент с игра на роли, който психиатрията е виждала, и той ще те спаси. Ще те върне обратно. Но ако съм грешил? — Очите му се разшириха и той рязко вдигна ръка към брадичката си, сякаш се опитваше да намести отново челюстта си. Отпусна ръка и погледна през масата към Теди: — Не разбираш ли, Андрю? Ако ти се провалиш, и аз ще се проваля. Ако аз се проваля, всичко свършва.

— Охо — каза Теди, — това е твърде лошо.

Отвън изкрякаха няколко чайки. Теди усещаше мириса на солта, слънцето и влажния, солен пясък.

Коули каза:

— Нека да пробваме това по друг начин — съвпадение ли е според теб, че Рейчъл Соландо, плод на собственото ти въображение между другото, има в името си същите букви като мъртвата ти съпруга и също като нея е убила децата си?

Теди се изправи и тръпките разлюляха ръцете му от раменете надолу.

— Жена ми не е убила децата си. Никога не сме имали деца.

— Никога не сте имали деца? — Коули се приближи до стената.

— Никога не сме имали деца, шибан глупак такъв.

— О, добре. — Коули смъкна друг чаршаф.

На стената зад чаршафа — диаграма на местопрестъпление, снимки на езеро, снимки на три мъртви деца. А после имената, написани със същите високи главни букви:

ЕДУАРД ЛЕДИС

ДАНИЕЛ ЛЕДИС

РЕЙЧЪЛ ЛЕДИС

Теди сведе очи и се втренчи в ръцете си: подскачаха, сякаш вече не бяха свързани с него. Ако можеше да стъпи на тях, щеше да го направи.

— Твоите деца, Андрю. Нима ще застанеш там и ще отречеш, че някога са живели? Нима ще го сториш?

Теди посочи към него през стаята с тресяща се ръка:

— Това са децата на Рейчъл Соландо. Това е диаграмата от местопрестъплението на къщата на Рейчъл Соландо край езерото.

— Това е твоята къща. Отидохте там, защото лекарите го предложиха заради жена ти. Помниш ли? След като тя случайно подпали предишния ви апартамент? Измъкнете я от града — казаха те, — осигурете й по-пасторална обстановка. Може би състоянието й ще се подобри.

— Тя не беше болна.

— Тя беше душевноболна, Андрю.

— Спрете да ме наричате така, по дяволите. Не е била душевноболна.

— Жена ти страдаше от клинична депресия. Бяха й поставили диагноза „маниакалнодепресивно разстройство“. Тя беше…

— Не беше — каза Теди.

— Беше склонна към самоубийство. Нараняваше децата. Ти отказваше да го видиш. Казваше си, че е слаба. Казваше си, че нормалността е избор, и че всичко, което тя трябва да направи, е да си спомни своите отговорности . Към теб. Към децата. Ти пиеше и пиянството ти се влошаваше. Ти плаваше в собствената си черупка. Не се свърташе вкъщи. Пренебрегваше всички признаци. Пренебрегваше онова, което ти казваха учителите, енорийският свещеник, собственото й семейство.

— Жена ми не е била ненормална!

— И защо? Защото ти беше объркан .

— Жена ми не беше…

— Единствената причина, поради която тя някога изобщо посети психиатър, беше, че се опита да се самоубие и в крайна сметка се озова в болницата. Дори ти не можеше да контролираш това. И ти казаха, че е опасна за самата себе си. Казаха ти…

— Никога не сме посещавали психиатър!

— … че тя представлява опасност за децата. Предупреждаваха те отново и отново.

— Никога не сме имали деца. Говорехме за това, но тя не можеше да забременее.

Господи! Усещаше главата си, сякаш някой набиваше в нея стъкло с точилка.