Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Аз съм щатски шериф — каза Теди.

— Бяхте щатски шериф — каза Коули.

— Съм — каза Теди. — Аз съм федерален служител на правителството на Съединените щати. Тръгнах от Бостън в понеделник сутринта, на двайсет и втори септември 1954 г.

— Наистина ли? — каза Коули. — Кажете ми как стигнахте до ферибота. Шофирахте ли? Къде паркирахте?

— Взех метрото.

— Метрото не отива толкова далече.

— Прехвърлих се на автобус.

— Защо не шофирахте?

— Колата е в сервиза.

— О. А в неделя — какво си спомняте за неделята? Можете ли да ми кажете какво правихте? Можете ли наистина да ми кажете всичко за деня си, преди да се свестите в тоалетната на ферибота?

Теди можеше. Е, сигурно щеше да е в състояние, но проклетата тел в главата му дълбаеше отзад из окото му и в синусите.

Добре. Спомни си. Кажи му какво прави в неделя. Прибра се вкъщи от работа. Отиде в апартамента си на Бътънууд. Не, не. Не Бътънууд. Бътънууд изгоря до основи, когато Ледис го подпали. Не, не. Къде живееше? За бога. Можеше да види мястото. Така, така. Жилището на… жилището на… Касълмонт. Това е. Жилището на Касълмонт Авеню. Край водата.

Добре, добре. Отпусни се. Върна се в жилището на Касълмонт, вечеря, пи малко мляко и си легна. Нали така? Така.

Коули каза:

— Какво ще кажете за това? Имахте ли възможност да погледнете това?

Той побутна формуляра за приемането на Ледис през масата.

— Не.

— Не? — Той подсвирна. — Та вие дойдохте тук заради това. Ако занесете това парче хартия на сенатор Хърли, когато се върнете — доказателство за съществуването на шейсет и седми пациент, за когото твърдим, че нямаме сведения — можете да взривите това място.

— Вярно.

— По дяволите, да, вярно. А не сте могли да намерите време през последните двайсет и четири часа да му хвърлите един поглед?

— Повтарям, положението беше доста…

— Объркано, да. Разбирам. Е, погледнете го сега.

Теди хвърли поглед надолу към листа, и видя съответната информация за приемането на Ледис — име, възраст, дата на приемане. В мястото, отделено за коментар, прочете:

Пациентът е високоинтелигентен и страда от силни халюцинации. Известна склонност към насилие. Изключително нервен. Не показва разкаяние за престъплението си, защото отрича някога да е имало престъпление. Пациентът е измислил поредица от добре съчинени и силно фантастични разкази, които в този момент изключват вероятността да признае истината за действията си.

Подписът отдолу гласеше: „Д-р Лестър Шийхан“.

Теди каза:

— Звучи доста вярно.

— Доста вярно?

Теди кимна.

— По отношение на кого?

— Ледис.

Коули се изправи. Отиде до стената и смъкна един от чаршафите.

Там с големи главни букви, високи шест сантиметра, бяха написани четири имена:

ЕДУАРД ДАНИЕЛС — АНДРЮ ЛЕДИС

РЕЙЧЪЛ СОЛАНДО — ДОЛОРЕС ЧАННЪЛ

Теди зачака, но изглежда, че Коули също чакаше: цяла минута никой от двамата не каза и дума.

Накрая Теди каза:

— Предполагам, че има логика в думите ви.

— Погледнете имената.

— Виждам ги.

— Вашето име, името на пациент шейсет и седем, името на изчезналата пациентка, и името на жена ви.

— Ъ-хъ. Не съм сляп.

— Това е вашето правило на четиримата — каза Коули.

— Как така? — Теди разтърка силно слепоочието си, опитвайки се с масажиране да изкара онази тел оттам.

— Е, вие сте онзи, който е истински гений с кодовете. Вие ми кажете.

— Какво да ви кажа?

— Какво общо имат помежду си имената Едуард Даниелс и Андрю Ледис?

За миг Теди погледна името си и това на Ледис.

— И двете имат по тринайсет букви.

— Да, така е — каза Коули. — Имат. Нещо друго?

Теди се взираше и взираше.

— Не.

— О, хайде. — Коули свали бялата си престилка и я метна на облегалката на един стол.

Теди се опита да се съсредоточи: вече се уморяваше от тази евтина игричка.

— Не бързайте.

Теди се взря в буквите и ръбовете им се смекчиха.

— Виждате ли нещо? — каза Коули.

— Не. Не мога да видя нищо. Само тринайсет букви.

Коули тупна имената с опакото на ръката си:

— Хайде!

Теди поклати глава и почувства, че му се гади. Буквите подскочиха.

— Съсредоточете се.

— Съсредоточавам се.

— Какво общо имат помежду си тези букви? — каза Коули.

— Аз не… Тринайсет са. Тринайсет.

— Какво друго?

Теди се взря в буквите, докато се размазаха.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо — каза Теди. — Какво искате да кажа? Не мога да ви кажа това, което не знам. Не мога…

Коули изкрещя: