Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Към Коули.

Седнал зад една маса, с гръб към малък квадратен прозорец, с океана, разстилащ се в синьо и сребристо зад него, с мирис, който изпълваше стаята: бризът рошеше косата отстрани на главата му.

Коули не изглеждаше стреснат. Не изглеждаше изплашен. Почука цигарата си отстрани в пепелника пред себе си и каза на Теди:

— Защо си целият мокър, скъпи?

Стените зад Коули бяха покрити с розови спални чаршафи, с ъгли, прикрепени с набръчкани ивици скоч. На масата пред него имаше няколко папки, военна полева радиостанция, тефтерчето на Теди, формулярът за приемането на Ледис, и сакото от костюма на Теди. На седалката на един стол беше подпрян ролков магнетофон: ролките се въртяха, а малък микрофон беше поставен отгоре и сочеше към стаята. Точно пред Коули имаше черен, подвързан с кожа тефтер. Той надраска нещо в него и каза:

— Седнете.

— Какво казахте?

— Казах да седнете.

— Преди това?

— Знаете точно какво казах.

Теди свали пушката от рамото си, но я задържа насочена към Коули, и влезе в стаята.

Коули отново започна да дращи.

— Празна е.

— Какво?

— Пушката. Вътре няма никакви куршуми. Като се има предвид цялата ви опитност с огнестрелните оръжия, как можахте да не го забележите?

Теди дръпна назад затвора и провери патронника. Беше празен. Просто за да се увери, той се прицели в стената отляво и стреля, но единственият резултат от усилието му беше сухото изщракване на петлето.

— Просто я сложете в ъгъла — каза Коули.

Теди положи пушката на пода и издърпа стола от масата, но не седна на него.

— Какво има под чаршафите?

— Ще стигнем и до това. Седнете. Оставете си нещата. Тук. — Коули посегна надолу към пода и когато вдигна ръка, в нея имаше плътна кърпа, която той подхвърли на Теди през масата. — Изсушете се малко. Ще се простудите.

Теди си изсуши косата, а после си съблече ризата. Сви я на топка, метна я в ъгъла и изсуши горната част на тялото си. Когато свърши, взе сакото си от масата.

— Имате ли нещо против?

Коули вдигна очи:

— Не, не. Заповядайте.

Теди облече сакото и седна на стола.

Коули продължи да пише още известно време: писалката дращеше по хартията.

— Колко сериозно наранихте пазачите?

— Не много — каза Теди.

Коули кимна, пусна писалката си до тефтера, взе полевата радиостанция и развъртя бутона да я настрои. Измъкна телефонната слушалка, щракна превключвателя и заговори:

— Да, той е тук. Накарайте д-р Шийхан да погледне хората ви, преди да го изпратите.

Той затвори телефона.

— Неуловимият д-р Шийхан — каза Теди.

Коули повдигна вежди, после ги смъкна.

— Нека позная — пристигнал е със сутрешния ферибот.

Коули поклати глава:

— Беше на острова през цялото време.

— Скрит наблизо — каза Теди.

Коули протегна ръце и леко сви рамене:

— Той е блестящ психиатър. Млад, но многообещаващ. Този план беше наш — негов и мой.

Теди почувства пулсиране във врата точно под лявото си ухо.

— Как действа планът ви дотук?

Коули повдигна един лист от тефтера си, хвърли поглед към онзи отдолу, после го остави да падне от пръстите му.

— Не толкова добре. Имах по-високи очаквания.

Погледна през масата към Теди и Теди видя в лицето му онова, което беше видял на стълбите втората сутрин и на съвещанието на персонала точно преди бурята, и то не пасваше с останалата част от характера на този човек, не пасваше с този остров, с този фар, с тази ужасна игра, която играеха.

Състрадание.

Ако не знаеше по-добре, Теди щеше да се закълне, че беше именно това.

Теди извърна поглед от лицето на Коули и огледа малката стая, чаршафите по стените.

— Значи това е?

— Това е — съгласи се Коули. — Това е фарът. Свещеният Граал. Голямата истина, която търсехте. Това покрива ли надеждите ви?

— Не съм видял сутерена.

— Няма сутерен. Това е фар.

Теди погледна тефтерчето си, което лежеше на масата между тях.

Коули каза:

— Вашите бележки по случая, да. Намерихме ги заедно със сакото ви в гората близо до къщата ми. Вие взривихте колата ми.

Теди сви рамене:

— Съжалявам.

— Обичах тази кола.

— Наистина останах с такова чувство, да.

— Стоях в онази изложбена зала през пролетта на четирийсет и седма и си спомням, че когато я избрах, си помислих: „Е, Джон, тази графа е отметната. Няма да ти се наложи да си купуваш друга кола поне петнайсет години“. — Той въздъхна. — Толкова се радвах, че съм отметнал тази грижа.