Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Господи, беше студена като лед. Теди се надяваше, че горещината през деня може да я е стоплила, но студът се вряза през тялото му като електрически ток и му изкара въздуха от гърдите като удар с юмрук. Но Теди продължи да пори водата напред, като се опитваше да не мисли какво има в тази вода заедно с него — змиорки и медузи, и раци, и може би акули. Изглеждаше нелепо, но Теди знаеше, че акулите нападат хора, в средностатистическия случай, на метър дълбочина, и точно на толкова беше той сега, водата беше до кръста му и се покачваше, и Теди чу откъм къщата на Коули да идват викове, пренебрегна ударите на сърцето си, силни като на пневматичен чук, и се гмурна под водата.

Видя момичето от сънищата си да се носи точно под него, с отворени и примирени очи.

Разтърси глава и тя изчезна, и той видя кила пред себе си — плътна черна ивица, която се надигаше и вълнуваше в зелената вода, доплува до нея и постави ръце отгоре. Започна да се движи покрай кила напред и заобиколи от другата страна, и се застави да се покаже от водата бавно: само главата. Почувства слънцето върху лицето си, когато издиша, а после всмука кислород и се опита да не обръща внимание на видението как краката му се поклащаха там в дълбините, докато някакви същества плуваха редом и ги виждаха, чудейки се какво ли е това, като се доближаваха да подушат…

Стълбата беше където си я спомняше — точно пред него — и той сложи ръка на първата халка и увисна там. Сега чуваше мъжете, които тичаха обратно към дока, чуваше тежките им стъпки по дъските, а после чу надзирателя:

— Претърсете кораба.

— Сър, нямаше ни само…

— Напуснали сте поста си, а сега искате да спорите?

— Не, сър. Съжалявам, сър.

Стълбата се наклони в ръката му, когато няколко мъже отпуснаха тежестта си на ферибота, и Теди ги чу как вървят през кораба, чу как се отварят врати и се разместват мебели. Нещо се плъзна между бедрата му като ръка, и Теди стисна зъби, затегна хватката си върху стълбата и застави ума си да престане да възприема напълно, защото не искаше да си представя как изглежда нещото. Каквото и да беше, то продължи да се движи, и Теди издиша.

— Колата ми. Той взриви проклетата ми кола. — Коули, с глас, който звучеше накъсано и задъхано.

Надзирателят каза:

— Това стигна достатъчно далеч, докторе.

— Съгласихме се, че на мен остава да взема решението.

— Ако този човек се измъкне от острова…

— Той няма да се измъкне от острова.

— Сигурен съм, не сте си мислили и че ще превърне колата ви в огнен ад. Трябва да прекратим тази операция сега и да намалим загубите.

— Положих твърде много старания, за да се предам.

Надзирателят повиши глас:

— Ако този човек се измъкне от острова, ще бъдем съсипани.

Коули също повиши глас:

— Той няма да се измъкне от проклетия остров!

В продължение на цяла минута никой не проговори. Теди ги чуваше как пристъпват от крак на крак по дока.

— Чудесно, докторе. Но фериботът остава. Няма да тръгне от дока, докато не открием този човек.

Теди висеше там: студът обви краката му и ги изгори.

Коули каза:

— В Бостън ще искат отговори за това.

Теди затвори уста, преди зъбите му да изтракат.

— Тогава им дайте отговори. Но фериботът остава.

Нещо побутна отзад левия крак на Теди.

— Добре, господин надзирател.

Ново побутване по крака и Теди ритна назад: чу как плисъкът, който предизвика, прозвуча във въздуха като пушечен изстрел.

Стъпки по кърмата.

— Не е вътре, сър. Проверихме навсякъде.

— Тогава къде е отишъл? — каза надзирателят. — Някакви предположения?

— Мамка му!

— Да, докторе?

— Тръгнал е към фара.

— Тази мисъл наистина ми хрумна.

— Аз ще се справя.

— Вземете няколко души.

— Казах, че ще се справя. Имаме хора там.

— Не достатъчно.

— Казах, че ще се справя с това.

Теди чу как обувките на Коули затрополиха обратно към дока и утихват, когато стъпиха на пясъка.

— Фар или не — каза надзирателят на хората си, — този ферибот няма да отиде никъде. Вземете ключовете за двигателя от кормчията и ми ги донесете.

Измина с плуване по-голямата част от пътя дотам.

Измъкна се от ферибота и заплува към брега, докато се приближи достатъчно до песъчливото дъно, за да го използва, като плуваше срещу вятъра, докато се отдалечи достатъчно, за да вдигне глава от водата и да рискува да хвърли поглед назад. Беше изминал неколкостотин метра и виждаше как пазачите оформят обръч около дока.

Плъзна се обратно под водата и продължи да плува срещу вятъра, тъй като не можеше да рискува плисъка, който щеше да предизвика свободният стил или дори кучешкото плуване, и след известно време стигна до завоя в бреговата линия и го заобиколи, изкачи се на пясъка, седна на слънцето и се отърси от студа. Извървя с нормален ход възможно най-голяма част от брега, преди да се натъкне на група оголени скали, които го принудиха да се върне отново във водата, и той завърза обувките си една за друга, окачи ги на шията си, отново заплува и си представи бащините си кости някъде на дъното на същия този океан, и си представи акули и големите им гръбни перки и големите им замахващи опашки и баракуди с редици от бели зъби, и разбра, че щеше да се измъкне от това, защото трябваше, и водата го бе вкочанила и сега той нямаше друг избор, освен да направи това, и можеше да му се наложи да го направи отново след два дни, когато корабът „Бетси Рос“ пуснеше товара си на южния край на острова, и знаеше, че единственият начин да преодолее страха беше да се изправи лице в лице с него, беше научил това достатъчно добре през войната, но дори при това положение, ако успееше да се справи, никога, никога повече нямаше да влезе в океана. Чувстваше как той го наблюдава и го докосва. Можеше да усети възрастта му — по-древен от боговете и взел далеч повече жертви от тях.