Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди вдигна ръце:

— Отново, моите извинения.

Коули поклати глава:

— Помислихте ли дори за секунда, че ще ви оставим да стигнете до онзи ферибот? Дори да бяхте взривили целия остров като маневра за отвличане на вниманието, какво мислите, че щеше да стане?

Теди сви рамене.

— Вие сте сам — каза Коули, — и единствената задача, която имаха всички тази сутрин, беше да ви попречат да стигнете до онзи ферибот. Просто не разбирам логиката ви в този случай.

Теди каза:

— Това беше единственият изход. Трябваше да пробвам.

Коули се вгледа объркано в него, а после промърмори: „За бога, обичах тази кола“, и погледна надолу към скута си.

Теди каза:

— Да ви се намира вода?

Известно време Коули обмисля молбата, а после завъртя стола си и на перваза зад него се видяха кана и две чаши. Той наля на двамата по чаша и подаде на Теди неговата през масата.

Теди пресуши цялата чаша на една дълга глътка.

— Пресъхнала ви е устата, а? — каза Коули. — Жаждата се настанява на езика ви като сърбеж, който не можете да почешете и премахнете, колкото и да пиете? — Той плъзна каната през масата и загледа как Теди напълни отново чашата си. — Ръцете ви треперят. Доста лошо. Как е главоболието ви?

И когато той го изрече, Теди почувства гореща вълна от болка зад лявото си око, която се разпростря до слепоочието му, а после премина на север през скалпа му и на юг надолу по челюстта.

— Не зле — каза той.

— Ще стане по-лошо.

Теди отпи още малко вода:

— Сигурен съм. Онази лекарка ми каза поне това.

Коули се облегна назад с усмивка и почука с писалката по тефтера си.

— Тя пък коя е?

— Не й разбрах името — каза Теди, — но е работила с вас.

— О, и какво точно ви каза?

— Каза ми, че са нужни четири дни за натрупването в кръвта на такива нива от невролептиците, че да подействат. Предсказа сухотата в устата, главоболията, треперенето.

— Умна жена.

— Да.

— Не е от невролептиците.

— Не ли?

— Не.

— От какво е тогава?

— Симптоми на абстиненция — каза Коули.

— Симптоми на абстиненция от какво?

Нова усмивка, а след това погледът на Коули стана далечен и той отвори тефтера на Теди на последната страница, където Теди беше писал, и го побутна към него през масата.

— Това е вашият почерк, нали така?

Теди хвърли поглед надолу към написаното:

— Да.

— Последният код?

— Ами, да, код е.

— Но не сте го разбили.

— Нямах възможност. Нещата малко се объркаха, в случай че не сте забелязали.

— Разбира се, разбира се. — Коули почука по страницата. — Искате ли да го разбиете сега?

Теди погледна надолу към деветте числа и букви:

13(М)-21(У)-25(И)-18(Р)-1(А)-5(Е)-8(Х)-15(О)-9(И)

Усещаше как жицата го пробожда отзад в окото.

— Наистина не се чувствам в най-добрата си форма в момента.

— Но това е просто — каза Коули. — Девет букви.

— Да дадем на главата ми шанс да спре да пулсира.

— Добре.

— Симптоми на абстиненция от какво? — попита Теди. — Какво ми дадохте?

Коули изпука с кокалчетата на пръстите си и се облегна назад в стола си с разтърсваща прозявка:

— Хлорпромазин. Има си по-неприятните страни. Многобройни, боя се. Не го харесвам особено. Преди последната поредица от инциденти се надявах да започна да ви лекувам с имипрамин, но не мисля, че това ще се случи сега. — Той се наведе напред. — Обикновено не съм голям привърженик на фармакологията, но във вашия случай определено виждам нуждата от нея.

— Имипрамин?

— Някои хора го наричат тофранил.

Теди се усмихна:

— И хлорпро…

— … мазин. — Коули кимна. — Хлорпромазин. На това сте в момента. Това ви причинява абстиненция. Същото, което ви даваме през последните две години.

Теди каза:

— Последните какво?

— Две години.

Теди се подсмихна:

— Вижте, знам, че сте влиятелни. Обаче не е нужно да преувеличавате.

— Нищо не преувеличавам.

— Дрогирате ме от две години?

— Предпочитам термина „лекуване“.

— И, какво, имахте човек, който работи към военната полиция на Съединените щати? И работата му беше да ми проваля плановете всяка сутрин? Или, може би, чакайте, работел е на павилиона за вестници, където си купувам чаша кафе на влизане. Това ще е по-добре. Значи от две години сте имали човек в Бостън, който ми е пробутвал наркотици.

— Не в Бостън — каза тихо Коули. — Тук.

— Тук ли?

Той кимна:

— Тук. От две години сте тук. Пациент на това заведение.

Сега Теди чуваше как настъпва приливът — гневен, хвърлящ се срещу подножието на скалистия бряг. Сключи ръце, за да успокои треперенето, и се опита да не обръща внимание на пулсирането зад окото си, което ставаше по-разгорещено и по-настоятелно.