Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Това са едни и същи букви.

Теди се прегърби напред и се опита да накара буквите да спрат да треперят.

— Какво?

— Това са едни и същи букви.

— Не.

— Имената са анаграми едно на друго.

Теди повтори:

— Не.

— Не? — Коули се намръщи и прокара ръка по реда. — Това са абсолютно едни и същи букви. Погледнете ги. Едуард Даниелс. Андрю Ледис. Същите букви. Вие имате дарба да разгадавате кодове, дори сте обмисляли идеята да се занимавате с разбиване на кодове през войната, нали? Кажете ми, че не виждате едни и същи тринайсет букви, когато погледнете тези две имена.

— Не! — Теди притисна очи с опакото на дланите си, като се опитваше да ги проясни — или да закрие светлината: не беше сигурен.

— „Не“, тоест, не са същите букви? Или „не“, тоест, не искате да са същите букви?

— Не може да са.

— Същите са. Отворете очи. Погледнете ги.

Теди отвори очи, но продължи да клати глава и потрепващите букви залитнаха на една, после на друга страна.

Коули плесна с опакото на ръката си по следващия ред.

— Тогава пробвайте това. „Долорес Чаннъл и Рейчъл Соландо“. И двете с по тринайсет букви. Искате ли да ми кажете какво общо имат те?

Теди знаеше какво вижда, но също така знаеше, че не е възможно.

— Не? И това ли не можете да схванете?

— Не може да бъде.

— Това е — каза Коули. — Отново същите букви. Анаграми едно на друго. Дойде тук за истината? Ето я твоята истина, Андрю.

— Теди — каза Теди.

Коули се взря отвисоко в него: лицето му отново се изпълни с лъжливо състрадание.

— Твоето име е Андрю Ледис — каза Коули. — Кой е шейсет и седмият пациент в болницата „Ашклиф“? Той — това си ти, Андрю.

— Глупости!

Теди изкрещя думата и крясъкът се издигна като ракета през главата му.

— Твоето име е Андрю Ледис — повтори Коули. — Беше въдворен тук със съдебна заповед преди двайсет и два месеца.

При тези думи Теди рязко вдигна ръка:

— Това е прекалено долно дори за вас.

— Погледни доказателствата. Моля те, Андрю. Ти…

— Не ме наричайте така.

— … постъпи тук преди две години, защото си извършил ужасно престъпление. Престъпление, което обществото не може да прости, но аз мога. Андрю, погледни ме.

Теди вдигна очи от ръката, която Коули беше протегнал, нагоре по ръката и по гърдите, и погледна Коули в лицето: сега очите на мъжа се бяха налели с онова фалшиво състрадание, онази имитация на благоприличие.

— Казвам се Едуард Даниелс.

— Не. — Коули поклати глава с израз на уморено примирение. — Твоето име е Андрю Ледис. Ти извърши нещо ужасно, и не можеш да си простиш, при никакви обстоятелства, затова се преструваш. Създал си наситена, сложна повествователна структура, в която ти си героят, Андрю. Ти убеждаваш себе си, че още си щатски шериф и си тук да работиш по случай. И разкриваш конспирация, което означава, че всичко, което ти кажем в обратния смисъл, подхранва фантазията ти, че заговорничим срещу теб. И може би бихме могли да пренебрегнем това, да те оставим да си живееш в твоя фантазен свят. Това би ми харесало. Ако беше безобиден, това би ми харесало много. Но ти си жесток, ти си много жесток. И поради военното си обучение и това относно прилагането на закона, си много добър в това. Ти си най-опасният пациент, който имаме тук. Не можем да те обуздаем. Беше решено… погледни ме.

Теди вдигна очи и видя Коули наполовина протегнал се през масата, с умолителен поглед.

— Беше решено, че ако не успеем да те върнем към нормалността — сега, точно сега — ще бъдат взети трайни мерки, за да се погрижим никога повече да не нараниш никого. Разбираш ли какво ти казвам?

За миг — дори не за цял миг, за една десета от мига — Теди почти му повярва.

После се усмихна.

— Хубаво представление разигравате, докторе. Кой е лошото ченге — Шийхан? — Той хвърли поглед към вратата. — Бих казал, че вече е крайно време да се появи.

— Погледни ме — каза Коули. — Погледни ме в очите.

Теди го направи. Бяха зачервени и замаяни от недоспиване. И още нещо. Какво беше? Теди издържа на погледа на Коули: изучаваше очите му. И тогава го осени — ако не знаеше, че има друга причина, щеше да се закълне, че Коули страда от разбито сърце.

— Слушай — каза Коули — аз съм всичко, което имаш. Аз съм всичко, което някога си имал. Слушам тази измислица вече от две години. Познавам всеки детайл, всяка гънка — кодовете, изчезналият партньор, бурята, жената в пещерата, зловещите експерименти във фара. Знам за Нойс и за измисления сенатор Хърли. Знам, че сънуваш Долорес през цялото време и коремът й тече и тя е подгизнала от вода. Знам за пъновете.