Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Колко влиятелен трябваше да си, за да направиш така, че не един, а двама щатски шерифи да изчезнат?

Изключително влиятелен.

А ако планът беше Теди да бъде докаран до лудост, тогава не можеше да е бил същият за Чък. Никой нямаше да повярва, че двама щатски шерифи са си изгубили ума в един и същи четиридневен отрязък от време. Така че сигурно се беше наложило Чък да загине при нещастен случай. По време на урагана, вероятно. Всъщност, ако бяха наистина хитри — а изглежда, че бяха — тогава може би смъртта на Чък щеше да бъде представена като събитието, тласнало Теди отвъд невъзвратимата точка.

В идеята имаше безспорна симетрия.

Но ако Теди не успееше да се махне от острова, в централата никога нямаше да приемат историята, колкото и логична да беше, без да изпратят там други щатски шерифи, които лично да проверят.

И какво щяха да намерят?

Теди погледна надолу към треперещите си китки и палци. Положението се влошаваше. И не усещаше мозъка си освежен от съня през нощта. Чувстваше се замаян, с удебелен език. Ако до времето, когато от управлението изпратеха хора тук, хапчетата бяха завладели съзнанието му, вероятно щяха да намерят Теди да се лигави по халат за баня, като пускаше изпражнения там, където си седеше. И версията на истината, поддържана от „Ашклиф“, щеше да се потвърди.

Чу как фериботът надува сирената си и се озова на едно възвишение навреме да го види как завършва завоя си в пристанището и започва да се отдалечава, изпускайки пара, назад към дока. Ускори крачка, и десет минути по-късно видя гърба на построеното в стил „Тюдор“ имение на Коули през гората.

Свърна от пътя и влезе в гората, и чу мъже, които разтоварваха ферибота, глухото тупване на кутии, подхвърлени на дока, дрънченето на метални колички, стъпки по дървени дъски. Стигна до последната редица дървета и видя долу на дока няколко санитари, и двамата кормчии на ферибота, облегнати на кърмата, и видя пазачи, много пазачи, с приклади на пушките, отпуснати върху хълбоците, с тела, обърнати към гората, и очи, оглеждащи дърветата и парка, откъдето се стигаше до „Ашклиф“.

След като санитарите свършиха с разтоварването на товара, издърпаха количките обратно със себе си на дока, но пазачите останаха, и Теди знаеше, че единствената им работа тази сутрин беше да се уверят, да са дяволски сигурни, че той няма да стигне до ферибота.

Промъкна се обратно през гората и излезе при къщата на Коули. Чуваше мъже горе в къщата, видя един отвън на покрива, с гръб към Теди. Намери колата в заслона за автомобили в западния край на къщата. „Буик Роудмастър“, модел четирийсет и седма. Кафяв на цвят с бял кожен салон. Чиста и излъскана в деня след ураган. Обичано возило.

Теди отвори вратата на шофьора и усети мириса на кожата, сякаш беше само на един ден. Отвори жабката и намери няколко кутии кибрит, и ги взе всичките.

Измъкна вратовръзката си от джоба, намери на земята малък камък, и завърза на възел около него тесния край на вратовръзката. Задигна табелката с регистрационния номер и развъртя капачката на резервоара, а после вмъкна вратовръзката и камъка надолу по ауспуха и оттам в резервоара, докато от ауспуха остана да виси само дебелата, изпъстрена с цветен мотив предна част на вратовръзката, сякаш висеше от мъжки врат.

Теди си спомни как Долорес му беше подарила тази вратовръзка — беше я преметнала през очите му, като седна в скута му.

— Съжалявам, скъпа — прошепна той. — Обичам я, защото ти ми я подари. Но истината е, че това е адски грозна вратовръзка.

И той се усмихна нагоре към небето като извинение към нея и с една клечка подпали цялата кутия, а после с кутията подпали вратовръзката.

И после побягна като луд.

Беше на половината път през гората, когато колата експлодира. Чу някакви мъже да крещят, погледна назад и през дърветата видя пламъците, които се издигаха кълбовидно нагоре, а после се чу поредица от по-малки експлозии, като фойерверки, когато прозорците избухваха.

Стигна до края на гората, нави на топка сакото на костюма си и го сложи под няколко камъка. Видя пазачите и хората от ферибота, които тичаха по пътеката към къщата на Коули, и разбра, че ако смята да прави това, трябваше да го направи веднага, нямаше време да обмисля отново идеята, и това беше добре, защото ако изобщо се замислеше за онова, което се готвеше да направи, никога нямаше да го направи.

Излезе от гората и затича по брега и точно преди да стигне до дока и да се разкрие пред всеки, тичащ обратно към ферибота, рязко свърна наляво и изтича във водата.