Деннис Лихэйн - Злокобен остров

— Операция за какво?

Коули погледна Шийхан. Шийхан гледаше замислено цигарата си.

— Операция за какво? — повтори Теди.

Коули отвори уста да заговори, но Шийхан го прекъсна, с изтощен глас:

— Трансорбитална лоботомия.

При тези думи Теди примигна, погледна отново към листа и намери втората дума: „ние“.

— Точно като Нойс — каза той. — Предполагам, ще ми кажете, че и той не е тук.

— Той е тук — каза Коули. — И голяма част от историята, която ти разказа на д-р Шийхан за него, е вярна, Андрю. Но той никога не се е връщал в Бостън. Никога не си го срещал в някакъв затвор. Той е тук от август хиляда деветстотин и петдесета. Наистина стигна до момента, в който го прехвърлиха от отделение В и му се довериха достатъчно, за да живее в отделение А. Но после ти го нападна.

Теди вдигна поглед от последните три букви:

— Аз какво?

— Нападна го. Преди две седмици. Едва не го уби, по дяволите.

— За какво ми е да правя това?

Коули хвърли поглед към Шийхан.

— Защото той те нарече „Ледис“ — каза Шийхан.

— Не, не е. Видях го вчера и той…

— Той какво?

— Не ме нарече „Ледис“, това е дяволски сигурно.

— Не? — Коули отвори рязко тефтера си. — Имам запис на разговора ви. Кажи ми дали това ти звучи познато. — Той намести очилата си, с глава, наведена към страницата. — Тук цитирам: „Тук става дума за теб. И Ледис, винаги е ставало дума само за това. Аз бях случайност. Аз просто се изпречих на пътя.“

Теди поклати глава:

— Той не ме нарича „Ледис“. Изместили сте ударението. Той казваше, че тук става дума „теб“ — с което имаше предвид мен — и Ледис.

Коули се подсмихна:

— Наистина си те бива.

Теди се усмихна:

— Аз си мислех същото за вас.

Коули погледна надолу към преписа на разговора:

— Какво ще кажеш за това. — Помниш ли как попита Нойс какво е станало с лицето му?

— Разбира се. Попитах го кой е отговорен за това.

— Точните ти думи бяха: „Кой го направи?“ Това звучи ли ти правдоподобно?

Теди кимна.

— А Нойс отговори — тук отново цитирам: „Ти го направи“.

Теди каза:

— Вярно, но…

Коули го гледаше внимателно, сякаш наблюдаваше насекомо под стъкло:

— Да?

— Той говореше като…

— Слушам.

На Теди му беше трудно да накара думите да се свържат в нишки, да се движат в една линия като закрити товарни вагони.

— Казваше — заговори той бавно, обмислено, — че неуспехът ми да направя така, че да го докарат обратно тук довел, непряко, до това, че го пребили. Не казваше, че аз съм го пребил.

— Той каза: „Ти направи това“ .

Теди сви рамене:

— Да, но ние тълкуваме по различен начин какво означава това.

Коули обърна една страница:

— Тогава какво ще кажеш за това? Пак думи на Нойс — „Те знаеха . Не го ли проумяваш? Всичко, което беше намислил. Целият ти план. Това е игра. Хитро инсценирана пиеса. Всичко това е за теб.“

Теди се облегна назад:

— Всички тези пациенти, всички тези хора, които според вашите твърдения познавам от две години, и никой от тях не ми каза и дума, докато изпълнявах своя, хм, маскарад през последните четири дни?

Коули затвори тефтера:

— Свикнали са с това. Вече от година показваш онази пластмасова значка. Отначало си помислих, че това е ценен тест — да ти я дам и да видя как ще реагираш. Но ти побягна с нея по начин, който никога не бих могъл да предвидя. Хайде. Отвори си портфейла. Кажи ми дали е пластмасова или не, Андрю.

— Оставете ме да довърша кода.

— Почти си приключил. Още три букви. Искаш ли помощ, Андрю?

— Теди.

Коули поклати глава:

— Андрю. Андрю Ледис.

— Теди.

Коули го загледа как подрежда буквите на листа.

— Какво пише?

Теди се засмя.

— Кажи ни.

Теди поклати глава.

— Не, моля те, сподели го с нас.

Теди каза:

— Вие сте направили това. Вие сте оставили тези кодове. Вие сте измислили името „Рейчъл Соландо“, като сте използвали името на жена ми. Всичко това е ваше дело.

Коули заговори бавно, с отмерен тон:

— Какво гласи последният код?

Теди обърна тефтера така, че да могат да го видят:

ти

си

той

— Доволни ли сте? — каза Теди.

Коули се изправи. Изглеждаше изтощен. Изопнат до крайност. Заговори с тон на отчаяние, който Теди не беше чувал преди:

— Надявахме се. Надявахме се, че можем да те спасим. Заложихме репутацията си. А сега ще се разчуе, че сме позволили на един пациент да разиграе най-голямата си заблуда, и всичко, което сме получили в замяна, са били няколко ранени пазачи и една изгорена кола. Не ме тревожи професионалното унижение. — Той се загледа през малки квадратен прозорец. — Може би съм надрасъл това място. Или то е станало твърде малко за мен. Но някой ден, шерифе, и този ден не е далече, с помощта на лекарства ще извличаме човешки опит направо от самия човешки опит. Разбирате ли това?