Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Малкият Теди му каза веднъж, когато бяха във Фенуей парк и гледаха бейзболния мач:

— Бихме могли да живеем тук.

— Ние наистина живеем тук.

— Искам да кажа, в парка.

— Какво му е лошото на мястото, където живеем сега?

— Твърде много вода.

Теди отпи от плоската си бутилка. Погледна замислено сина си. Беше високо и силно момче, но се разплакваше твърде бързо за момче на неговата възраст и лесно се плашеше. Така растяха децата в днешни дни — твърде облагодетелствани и мекушави в една бързо развиваща се икономика. На Теди му се искаше майка му да беше още жива, за да може да научи внуците си, че трябва да станеш издръжлив и силен. На света не му пукаше. Той не даряваше благодат. Той отнемаше.

Тези уроци можеха да бъдат предадени и от мъж, разбира се, но можеха да бъдат трайно внушени единствено от жена.

Долорес обаче им пълнеше главите с блянове, фантазии, водеше ги на кино твърде често, а също и на цирк и карнавали.

Той отпи отново от плоското си шише и се обърна към сина си:

— Твърде много вода. Нещо друго?

— Не, сър.

Той й казваше:

— Какво не е наред? Какво не правя? Какво не ти давам? Как мога да те направя щастлива?

А тя казваше:

— Щастлива съм.

— Не, не си. Кажи ми какво трябва да направя. Ще го направя.

— Добре съм.

— Толкова се ядосваш. А ако не си разгневена, си твърде щастлива, изпадаш в еуфория.

— Какво?

— Това плаши децата, плаши мен. Не си добре.

— Добре съм.

— Тъжна си през цялото време.

— Не — казваше тя. — Това си ти.

Той разговаря със свещеника и свещеникът ги посети един-два пъти. Разговаря със сестрите й и по-възрастната, Дилайла, пристигна веднъж от Вирджиния за една седмица, и това сякаш помогна за малко.

И двамата избягваха всякакъв намек за лекари. Лекарите бяха за лудите. Долорес не беше луда. Беше просто напрегната.

Напрегната и тъжна.

Теди сънува, че тя го събуди една нощ и му каза да си вземе пистолета. Месарят бил в къщата им, каза тя. Долу в кухнята. Говорел на руски по техния телефон.

Онази нощ на тротоара пред „Коконът Гроув“, докато се навеждаше навътре в таксито, и лицето му беше само на сантиметър от нейното…

Беше погледнал вътре и си беше помислил:

Познавам те. Познавал съм те цял живот. Чаках. Чаках да се появиш. Чаках през всичките тези години.

Познавал съм те още в утробата.

Беше просто това.

Не изпитваше типичното за войниците отчаяно желание да прави секс с нея, преди да отпътува, защото в онзи момент знаеше, че ще се върне от войната. Щеше да се върне, защото не беше възможно боговете да подредят звездите така, че да можеш да срещнеш другата половинка от душата си, а после да ти я отнемат.

Наведе се навътре в колата и й каза това.

И каза: „Не се тревожи. Ще се върна у дома.“

Тя докосна лицето му с пръст: — Ще го направиш, нали?

Сънуваше, че се прибира в къщата край езерото.

Беше ходил в Оклахома. Беше прекарал две седмици, преследвайки един тип от доковете на Южен Бостън до Тълса с около десет междинни спирания, като винаги изоставаше на половин стъпка от онзи, докато накрая буквално се сблъска с него, докато излизаше от мъжката тоалетна на една бензиностанция.

Върна се в къщата в единайсет сутринта, признателен, че беше делничен ден и момчетата бяха на училище, и чувстваше пътя с костите си, и изпитваше смазващ копнеж по собствената си възглавница. Влезе в къщата и се провикна към Долорес, докато си наливаше двоен скоч, и тя влезе от задния двор и каза: „Нямаше достатъчно“.

Той се обърна с питието си в ръка и попита: „От кое, скъпа?“, и забеляза, че тя беше мокра, сякаш току-що беше излязла изпод душа, само дето носеше стара тъмна рокля с избеляла щампа на цветя. Беше боса и водата капеше от косата и от роклята й.

— Скъпа — каза той, — защо си цялата мокра?

Тя каза: „Нямаше достатъчно“, и сложи на плота една бутилка. „Още съм будна.“

И отново излезе навън.

Теди я видя да върви към остъкления балкон, като правеше дълги, лъкатушещи крачки и се олюляваше. И той остави питието си на плота, вдигна бутилката и видя, че това бе лауданумът, който докторът беше предписал след престоя й в болницата. Ако му се наложеше да пътува, Теди отмерваше и разпределяше броя супени лъжици, от които смяташе, че тя ще има нужда, докато го няма, и ги добавяше в малка бутилка в аптечката й. После вземаше бутилката и я заключваше в мазето.

В тази бутилка имаше дози за шест месеца, а тя я беше пресушила.

Видя я да се препъва нагоре по стъпалата на остъкления балкон, да пада на колене и да се изправя отново.