Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Как беше успяла да се добере до бутилката? Ключалката на шкафчето в мазето не беше обикновена. Дори силен човек с клещи не можеше да свали тази ключалка. Невъзможно беше да я е отворила, а единственият ключ беше в Теди.

Загледа я как сяда на люлката на средата на остъкления балкон и погледна бутилката. Спомни си как стоеше точно тук в нощта на заминаването си, как добави чаените лъжички в бутилката в аптечката, как наля за себе си един-два пръста ръжено уиски, как се загледа към езерото, сложи по-малката бутилка в аптечката, качи се горе да се сбогува с децата, върна се долу, когато телефонът иззвъня, и беше провел разговора с централата, беше си грабнал палтото и чантата с дрехи за един ден, беше целунал Долорес на вратата и се бе отправил към колата си…

… и беше оставил по-голямата бутилка на кухненския плот.

Излезе през остъклената врата, прекоси моравата до остъкления балкон и тръгна нагоре по стълбите, и тя го гледаше как идва, мокра до кости, единият й крак се поклащаше, докато люлееше люлката напред-назад под ленив наклон.

Той каза:

— Скъпа, кога изпи всичко това?

— Тази сутрин. — Тя му се изплези, а после му се усмихна сънливо и вдигна поглед към украсения с извивки таван. — Обаче не беше достатъчно. Не мога да спя. Просто искам да спя. Прекалено съм уморена.

Той видя пъновете, които се носеха в езерото зад нея, и знаеше, че не са пънове, но извърна очи, погледна отново съпругата си.

— Защо с уморена?

Тя сви рамене, като отпусна ръце до тялото си.

— Уморена съм от всичко това. Толкова уморена. Просто искам да си ида у дома.

— Ти си у дома.

Тя посочи към тавана:

— Онзи дом — каза тя.

Теди се загледа отново към онези пънове, които се преобръщаха леко във водата.

— Къде е Рейчъл?

— На училище.

— Скъпа, тя е твърде малка за училище.

— Не и моето училище — каза жена му и му се озъби.

И Теди изпищя. Изпищя толкова високо, че Долорес падна от люлката и той скочи над нея и прескочи парапета в задната част на остъкления балкон и хукна с писъци: пищеше: „Господи“, пищеше: „не“, пищеше: „моля те“, пищеше: „не моите дечица“, пищеше: „Господи“, и пищеше неистово.

И той се гмурна във водата. Спъна се и падна напред по лице, и потъна, и водата го покри като олио, и той заплува все напред и напред и излезе точно по средата им. На трите пъна. Неговите дечица.

Едуард и Даниел бяха с лице надолу, но Рейчъл беше по гръб, очите й бяха отворени и втренчени нагоре към небето, в зениците й се бе отпечатало отчаянието на майка й, погледът й търсеше облаците.

Изнесе ги един по един и ги положи на брега. Беше внимателен с тях. Държеше ги здраво, но нежно. Усещаше костите им. Галеше ги по бузите. Галеше ги по раменете и по ребрата, по краката и по стъпалата. Целуваше ги много пъти.

Падна на колене и заповръща, докато гърдите му започнаха да горят, а стомахът му беше оголен.

Върна се и скръсти ръцете им на гърдите, и забеляза, че по китките на Даниел и Рейчъл имаше следи от въжета, и разбра, че Едуард е умрял пръв. Другите двама бяха чакали, чувайки всичко, знаейки, че тя ще се върне за тях.

Той отново целуна всяко от децата си по двете бузи и по челата и затвори очите на Рейчъл.

Дали бяха ритали в ръцете й, докато ги е носела към водата? Дали бяха пищели? Или си бяха отишли, омекнали и стенещи, примирени със съдбата си?

Върна се и скръсти ръцете им на гърдите и отново целуна всеки по двете бузи и по челото, и затвори очите на Рейчъл.

Видя жена си във виолетовата й рокля в нощта, когато се беше запознал с нея, и видя изражението на лицето й в онзи първи момент, когато я видя, онзи поглед, в който се беше влюбил. Мислеше си, че е било само заради роклята, заради това, че се чувстваше несигурна да носи такава хубава рокля в такъв изтънчен клуб. Но не беше това. Беше ужас, едва потиснат, и си беше винаги там. Беше ужас от външния свят — от влаковете, от бомбите, от трещящите трамваи и пневматичните чукове, от тъмните авенюта и руснаците, от подводниците и от кръчмите, пълни с гневни мъже, океани, пълни с акули. Азиатци, носещи червени книжки в едната ръка и пушки — в другата.

Тя се страхуваше от всичко това и от още толкова много неща, но онова, което я ужасяваше най-много, беше вътре в нея — като насекомо с неестествена интелигентност, което бе живяло в мозъка й през целия й живот, като си беше играло с него, беше цвърчало из него, беше изтръгвало жиците му, както си иска.

Теди остави децата си и остана да седи дълго на пода на остъкления балкон, като я гледаше как се люлее, и най-лошото от всичко беше колко много я обичаше. Ако можеше да пожертва собствения си разсъдък, за да възстанови нейния, щеше да го стори. Да продаде крайниците си? Чудесно. Тя беше цялата любов, която бе познавал от толкова време. Тя беше онова, което му беше дало сили да преживее войната, да понесе този ужасен свят. Той я обичаше повече от живота си, повече от душата си.