Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Но я беше провалил. Бе провалил децата си. Беше провалил живота, който всички те бяха построили заедно, защото беше отказал да види Долорес, наистина да я види , да види, че лудостта й не беше по нейна вина, не беше нещо, което тя можеше да контролира, не беше доказателство за морална слабост или липса на душевна сила.

Беше отказал да го види, защото ако тя наистина бе неговата вярна любима, неговото безсмъртно друго „аз“, тогава какво говореше това за мозъка му, за неговата нормалност, за неговата морална слабост?

И затова той се беше скрил от този факт, беше се скрил от нея. Беше я оставил сама — нея, своята единствена любов — и беше оставил умът й да погълне себе си.

Загледа я как се люлее. О, Господи, как я обичаше.

Обичаше я (и това го изпълваше с дълбок срам) повече от синовете си.

Но повече от Рейчъл?

Може би не. Може би не.

Видя Рейчъл в ръцете на майка й, докато майка й я носеше към водата. Видя как очите на дъщеря му се разширяват, когато се спусна в езерото.

Погледна жена си, като още виждаше дъщеря си, и си помисли: Ти, жестока, жестока, ненормална кучко.

Теди седна на пода на остъкления балкон и заплака. Не беше сигурен колко време е седял така. Плачеше и виждаше Долорес на площадката пред вратата, когато й носеше цветя, и Долорес, която гледаше назад през рамо към него по време на медения им месец, и Долорес във виолетовата й рокля, и бременна с Едуард, и как маха от бузата му една от миглите си, докато се отдръпва от целувката му, и как се сгушва в ръцете му, докато го целуваше лекичко по ръката, и как се усмихва със своите запазени за неделя сутрин усмивки, и се взира в него, докато останалата част от лицето й се разчупи около онези големи очи, и тя изглеждаше толкова уплашена и толкова сама, винаги, винаги, някаква част от нея, толкова сама…

Той се изправи и коленете му потрепериха.

Седна до жена си и тя каза:

— Ти си моят добър мъж.

— Не — каза той. — Не съм.

— Си. — Тя го хвана за ръката. — Ти ме обичаш. Знам това. Знам, че не си съвършен.

Какво ли си бяха помислили те — Даниел и Рейчъл — когато се бяха събудили от това, че майка им овързва китките им с въжета? Когато я бяха погледнали в очите?

— О, господи .

— Знам. Но ти си мой. И се опитваш.

— О, скъпа — каза той, — моля те, не казвай нищо повече.

И Едуард. Едуард сигурно беше побягнал. Сигурно се беше наложило да го преследва из къщата.

Сега тя беше лъчезарна, щастлива. Каза:

— Хайде да ги сложим в кухнята.

— Какво?

Тя се покатери върху него, възседна го и го притисна към влажното си тяло.

— Хайде да ги сложим да седнат на масата, Андрю. — Тя го целуна по клепачите.

Притисна я към себе си, смазвайки тялото й в своето, и заплака, сгушил лице в рамото й.

Тя каза:

— Ще бъдат нашите живи кукли. Ще ги изсушим.

— Какво? — Гласът му, приглушен, в рамото й.

— Ще ги преоблечем. — Тя прошепна думите в ухото му.

Не можеше да си я представи в кутия, в бяла гумена кутия с малко прозорче за гледане във вратичката.

— Ще ги оставим да спят в нашето легло тази вечер.

— Моля те, престани да говориш.

— Само за тази нощ.

— Моля те.

— А после утре можем да ги заведем на пикник.

— Ако някога си ме обичала… — Теди ги виждаше как лежат на брега.

— Винаги съм те обичала, скъпи.

— Ако някога си ме обичала, спри да говориш — каза Теди.

Искаше да отиде при децата си, да ги съживи, да ги отведе далеч оттук, далече от нея.

Долорес сложи ръка върху пистолета му.

Той сключи ръка върху нейната.

— Имам нужда да ме обичаш — каза тя. — Имам нужда да ме освободиш.

Тя дръпна пистолета му, но той отмести ръка. Погледна я в очите. Бяха толкова светли, че му причиняваха болка. Не бяха очи на човек. На куче може би. Вероятно на вълк.

След войната, след Дахау, той се беше заклел, че няма да убива никога повече, освен ако няма друг избор. Освен ако другият вече не е насочил оръжието си към него. Само тогава.

Не можеше да понесе още една смърт. Не можеше.

Тя дръпна пистолета му, докато очите й ставаха още по-светли, и той отново отмести ръката й.

Той се загледа към брега и ги видя почти строени, рамо до рамо.

Освободи пистолета си от кобура. Показа й го.

Тя прехапа устна, разплакана, и кимна. Вдигна поглед към покрива на остъкления балкон. Каза:

— Ще се престорим, че са с нас. Ще ги изкъпем, Андрю.

И той допря пистолета до корема й и ръката му потрепери, и устните му потрепериха, и той каза:

— Обичам те, Долорес.