Деннис Лихэйн - Злокобен остров

И дори тогава, докато притискаше пистолета си към тялото й, беше сигурен, че не може да го направи.

Тя погледна надолу, сякаш изненадана, че още е там, че той все още е под нея.

— И аз те обичам. Обичам те толкова много. Обичам те като…

И той дръпна спусъка. Звукът от него излезе от очите й и от устата й с пукот излезе въздух, и тя сложи ръка върху дупката и го погледна, сграбчила с другата си ръка косата му.

И докато всичко се изливаше от нея, той я придърпа към себе си и тя омекна при допира с тялото му, а той все така я държеше и изплакваше ужасната си любов в избелялата й рокля.

Той седна в тъмното и усети мириса на цигарения дим, преди да види пламъчето, а пламъчето припламна, докато Шийхан дърпаше от цигарата си и го наблюдаваше.

Седна на леглото и заплака. Не можеше да спре да плаче. Изрече името й. Каза:

— Рейчъл, Рейчъл, Рейчъл.

И видя как очите й гледаха облаците, а косата й се вееше около нея.

Когато конвулсиите спряха, когато сълзите пресъхнаха. Шийхан попита:

— Рейчъл коя?

— Рейчъл Ледис — каза той.

— А ти си?

— Андрю — каза той. — Казвам се Андрю Ледис.

Шийхан включи малка лампа и той видя Коули и един пазач от другата страна на решетките. Пазачът беше с гръб към тях, но Коули се взираше вътре, с ръце върху решетките.

— Защо си тук?

Той взе кърпичката, която Шийхан му подаде, и си избърса лицето.

— Защо си тук? — повтори Коули.

— Защото убих жена си.

— А защо направи това?

— Защото тя уби децата ни и се нуждаеше от покой.

— Щатски шериф ли сте? — попита Шийхан.

— Не. Бях някога. Вече не.

— Откога сте тук?

— От трети май 1952.

— Коя беше Рейчъл Ледис?

— Дъщеря ми. Беше на четири.

— Коя е Рейчъл Соландо?

— Тя не съществува. Аз я измислих.

— Защо? — попита Коули.

Теди поклати глава.

— Защо? — повтори Коули.

— Не знам, не знам…

— Да, знаеш, Андрю. Кажи ми защо.

— Не мога.

— Можеш.

Теди сграбчи главата си и се залюля на място.

— Не ме карайте да го казвам. Моля ви? Моля ви, докторе?

Коули сграбчи решетките:

— Необходимо ми е да го чуя, Андрю.

Теди го гледаше през решетките, и му се искаше да се хвърли напред и да му отхапе носа.

— Защото — каза той и млъкна. Прочисти гърло и се изплю на пода. — Защото не мога да приема истината, че оставих жена си да убие моите рожби. Пренебрегвах всички признаци. Опитвах се със силата на волята си да прогоня лудостта. Аз ги убих, защото не й осигурих помощ.

— И?

— И знанието за това е твърде много за мен. Не мога да живея с него.

— Но трябва. Осъзнаваш го.

Той кимна. Придърпа коленете си към гърдите.

Шийхан отново погледна през рамо към Коули. Коули се взираше вътре през решетките. Запали цигара. Наблюдаваше спокойно Теди.

— Ето от какво се страхувам, Андрю. Били сме в това положение преди. Получихме същия този пробив преди девет месеца. А после ти регресира. Бързо.

— Съжалявам.

— Оценявам това — каза Коули, — но точно сега едно извинение не ми върши работа. Трябва да знам, че си приел реалността. Никой от нас не може да си позволи нов регрес.

Теди погледна Коули — този прекалено слаб човек с огромни като езерца сенки под очите. Този човек, който бе дошъл да го спаси. Този човек, който можеше да се окаже единственият истински приятел, когото някога беше имал.

Чу пистолетния изстрел в очите й и почувства мокрите китки на синовете си, докато ги полагаше върху гърдите им, и видя косата на дъщеря си, докато я отмяташе нежно от лицето й с показалеца си.

— Няма да регресирам — каза той. — Казвам се Андрю Ледис. Убих съпругата си, Долорес, през пролетта на петдесет и втора…

Слънцето грееше в стаята, когато се събуди.

Седна в леглото и погледна към решетките, но решетки нямаше. Само прозорец, по-нисък, отколкото трябваше, докато той не осъзна, че се намираше високо, на горната койка в стаята, която делеше с Трей и Биби.

Стаята беше празна. Той скочи от леглото, отвори дрешника и видя там дрехите си, току-що донесени от пералнята, и ги облече. Отиде до прозореца, повдигна крак на перваза да си върже обувката, загледа се навън към двора и видя равен брой пациенти, санитари и пазачи: някои се мотаеха пред болницата, други продължаваха разчистването, трети стояха близо до онова, което бе останало от розовите храсти покрай основите.

Загледа се внимателно в ръцете си, докато връзваше втората обувка. Стабилни като скала. Зрението му бе толкова ясно, колкото и в детството, а главата му — също.