Деннис Лихэйн - Злокобен остров

Теди не го удостои с никакво изражение.

— Всъщност не.

— Предполагам, че не бихте го разбрали. — Коули кимна, скръсти ръце на гърдите си и за момент в стаята настъпи тишина, ако не се броеше бризът и прибоят на океана. — Вие сте удостоен с много награди войник, изключително добре обучен в близък бой. Откакто сте тук, наранихте осем пазачи, без да включвам двамата днес, четирима пациенти и петима санитари.

Д-р Шийхан и аз се борихме за вас толкова дълго и толкова упорито, колкото можахме. Но повечето от клиничния персонал и всички от контролния персонал настояват да покажем резултати, или в противен случай да ви приведем в безпомощно състояние.

Той се отдели от перваза на прозореца, наведе се през масата и фиксира Теди с тъжния си, мрачен поглед.

— Това беше последният ни дъх, Андрю. Ако не приемеш факта за това, кой си и какво си направил, ако не направиш усилие да изплуваш към нормалността, не можем да те спасим.

Той протегна ръка на Теди.

— Вземи я — каза той, и гласът му беше дрезгав. Моля те, Андрю? Помогни ми да те спася.

Теди стисна ръката. Стисна я здраво. Даде на Коули най-прямото си ръкостискане, най-прямия си поглед. Усмихна се.

Каза:

— Престанете да ме наричате Андрю.

Отведоха го в отделение В, окован във вериги.

Щом го вкараха вътре, го отведоха долу в сутерена, където мъжете му крещяха от килиите си. Обещаваха да го наранят. Обещаваха да го изнасилят. Един се зарече, че ще го овърже като прасе и ще изяде пръстите на краката му един по един.

Макар да беше все така окован, от двете му страни стояха пазачи, докато в килията влезе една сестра и инжектира нещо в ръката му.

Имаше ягодовочервена коса и миришеше на сапун, и Теди долови дъха й, когато тя се наведе към него да постави инжекцията, и я позна.

— Вие се престорихте на Рейчъл — каза той.

Тя каза:

— Дръжте го.

Пазачите го сграбчиха за раменете и изпънаха ръцете му.

— Вие бяхте. С боядисана коса. Вие сте Рейчъл.

Тя каза: „Не мърдайте“, и заби иглата в ръката му.

Улови погледа й:

— Вие сте отлична актриса. Искам да кажа, наистина ме заблудихте, всичките ония приказки за скъпия ви, мъртъв Джим. Много убедително, Рейчъл.

Тя свали очи от неговите.

— Аз съм Емили — каза тя и измъкна иглата. — Спете сега.

— Моля ви — каза Теди.

Тя спря на вратата на килията и погледна назад към него.

— Вие бяхте — каза той.

Кимването не дойде от брадичката й — дойде от очите й — леко, насочено надолу потрепване — а после тя му отправи такава печална усмивка, че му се прииска да я целуне по косата.

— Лека нощ — каза тя.

Той изобщо не почувства кога пазачите му свалиха веригите, изобщо не ги видя да си тръгват. Звуците от другите килии замряха и въздухът най-близо до лицето му стана кехлибарен и той изпита чувството, че лежи по гръб в средата на мокър облак и краката и ръцете му са се превърнали в гъби.

И засънува.

И в сънищата му той и Долорес живееха в къща край езеро.

Защото се беше наложило да напуснат града.

Защото градът беше зъл и жесток.

Защото тя беше подпалила апартамента им на Бътънууд.

В опит да го прочисти от призраците.

Сънуваше любовта им като стомана, неуязвима за огън или дъжд или за ударите на чукове.

Сънуваше, че Долорес е луда.

И неговата Рейчъл му каза една вечер, когато той беше пиян, но не толкова пиян, че да не успее да й прочете приказка преди лягане, неговата Рейчъл му каза:

— Татко?

Той каза:

— Какво, миличка?

— Понякога мама ме гледа странно.

— Как странно?

— Просто странно.

— Смешно ли?

Тя поклати глава.

— Не?

— Не — каза тя.

— Е, добре, как те гледа тогава?

— Сякаш я натъжавам много силно.

И той й подпъхна завивките, целуна я за лека нощ и зарови нос в шията й, и й каза, че тя не натъжава никого. Не би го направила, не би могла. Никога.

Друга нощ, той дойде в леглото и Долорес разтриваше белезите на китките си и го гледаше от леглото, и каза:

— Когато отидеш на онова друго място, част от теб не се връща.

— Кое друго място, скъпа? — Той сложи часовника си на нощното шкафче.

— А онази част от теб, която се връща? — Тя прехапа устна и имаше вид, сякаш се канеше да стовари и двата си юмрука право в лицето си. — Не би трябвало да се връща.

Тя мислеше, че месарят на ъгъла е шпионин. Каза, че й се усмихвал, докато от сатъра му капела кръв, и беше сигурна, че той знае руски.

Каза, че понякога чувствала как онзи сатър се забива в гърдите й.