— Когато имате козина — каза Владислав, след като сервитьорът си излезе, — човеците ви изпращат във вагона за животните.
Подръпна космите на ръцете си и тъжно добави:
— Козината съм я наследил от майка ми.
След което избухна в смях без всякакъв преход.
Владислав често се разсмиваше без причина и без чужда помощ, като смехът му беше неустоимо заразителен.
След езичетата ала Плогоф, виното валполичела и десерта Адамсберг се излегна на кушетката си с папките в ръка. Този вид работа му беше най-труден. Всички тези фишове, доклади, официални експозета, в които не бе останало нищо осезаемо.
— Как успявате да се разберете с Адрианус? — прекъсна го Владислав, докато Адамсберг се мъчеше с немското досие и съвестно четеше фиша на фрау Абстер, живуща в Кьолн, на седемдесет и шест години. — Знаете ли, че му вдъхвате дълбоко уважение — продължи той — и че заедно с това му ходите по нервите?
— На Данглар всичко му ходи по нервите. Не е необходимо да се правят специални усилия.
— Казва, че не може да ви разбере.
— Вижте, знам едно: без Данглар Бригадата отдавна щеше да се е понесла по течението и да се е нанизала на кой знае какви скали.
— На скалите на Поант дю Раз например. В Плогоф. Страхотно. След като се отнижехте от скалите, с Адрианус щяхте да си хапвате морско езиче като във влака Венеция-Белград. И това ако не е утеха.
Адамсберг не напредваше в четенето на досието — не можеше да преодолее петия ред от фиша на фрау Абстер, родена в Кьолн от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Данглар не го беше предупредил за пълноводното бъбрене на Владислав, в което се удавяше и малката му налична концентрация.
— Май ще трябва да чета прав — каза Адамсберг и стана.
— Забележително.
— Ще повървя в коридора.
— Разбира се, повървете, почетете. Ще ви пречи ли, ако запаля цигара? После ще проветря.
— Няма да ми пречи.
— Въпреки окосмяването ми да знаете, че не хъркам. Като майка ми. А вие?
— От време на време.
— Толкова по-зле — каза Владислав, като извади хартия за цигари и останалите принадлежности.
Адамсберг излезе в коридора. С малко късмет можеше да завари Владислав, обгърнат в дим на канабис и литнал във висините на купето. И занемял. Вървя по коридора с розовата и зелената папка в ръце, докато два часа по-късно светлината не изгасна. Владислав спеше с усмивка на уста, гологръд, покрит с черни косми като котка в нощта.
Адамсберг заспа бързо, но леко, с ръка на корема, може би заради онези рибешки неща, които не успяваше да смели. Или заради онези пет-шест дни, с които разполагаше. Заспиваше за няколко минути, събуждаше се, ядосваше се насред отломките от сън на гозбата ала Плогоф, която сякаш възнамеряваше да пробие дупка в главата му и да го тормози през цялата нощ. Фишът на фрау Абстер се наслагваше върху менюто на вечерята, смесваше се с морските езичета, изписваше се със същите калиграфски букви, Фрау Абстер, родена в Плогоф от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн. Нишките нелепо се смесваха и Адамсберг се обърна настрани, за да се отърве от тях. Дали нелепо? Отвори очи, свикнал да разпознава предупредителния сигнал, който прозвучаваше още преди да си даде сметка за какво става дума.
А ставаше дума за фрау Абстер, родена от Франц Абстер и Ерика Плогерщайн, каза си той, запалвайки нощната лампичка. Имаше нещо в това име. Или по-скоро в името на майката, Плогерщайн, което се бе насложило върху морските езици ала Плогоф. И от къде на къде? В момента, в който, вече седнал, безшумно ровеше из сака си, за да извади папките, името на австрийската жертва се лепна към сместа Плогерщайн-Плогоф. Конрад Пльогенер. Адмсберг извади фиша на убития в Пресбаум мъж и го прочете на светлината на лампата. Конрад Пльогенер, живущ в Пресбаум, роден на 9 март 1961 г. от Марк Пльогенер и Марика Шюслер.
Плогерщайн, Пльогенер. Адамсберг избута встрани листата от розовата папка и извади от сака бялата, френската. Пиер Водел, роден от Жюл Водел и Маргьорит Немесон.
Нищо. Разтърси рамото на рунтавата котка, която спеше на другото легло в елегантна поза, достойна за луксозно купе.
— Влад, трябва ми едно сведение.
Младежът отвори очи, изненадан. Беше разпуснал конската си опашка и твърдите му коси го покриваха до раменете.
— Къде сме? — попита той като дете, което не разпознава стаята си.
— Във влака Венеция-Белград. Придружавате едно ченге и пътуваме към Кисилова, селото на вашия дядо. На вашия дедо.
— Тъй — каза Владислав твърдо, припомняйки си събитията.
Читать дальше