Фред Варгас - Едно незнайно място

— Ето за това исках да ви видя — каза той, връщайки му апарата.

Вагон 17 на влака за Белград беше луксозен, в купетата имаше по две легла, покрити с бели чаршафи и червени одеяла, е лакирани масички, нощни лампи, мивка и кърпи за лице. Адамсберг никога не беше пътувал при подобни условия и за всеки случай провери билетите си. Места 22 и 24, точно така. Ако в отдела по командировките бяха сбъркали, счетоводството щеше да вдигне шум до небесата. Адамсберг седна на леглото, доволен като крадец, попаднал на неочаквана плячка. Настани се като в хотел, разхвърля папките си на леглото и прочете менюто за вечерята ала фралчезе, която щяха да им сервират в двайсет и два часа: пюре от аспержи, морско езиче ала Плогоф, овернско синьо сирене, сладолед тартуфо, кафе, полято с валполичела. Изпита същата радост като на излизане от болницата в Шатоден, когато се качи в смрадливата си кола и неочаквано намери храната на Фроаси. Защото, помисли си, не качеството поражда чисто удоволствие, а блаженството, на което не сме разчитали, от каквото и да е съставено.

Слезе на перона и запали една от цигарите на Церк. Запалката на младежа също беше черна, украсена с червена плетеница, която напомняше мозъчни гънки. Лесно разпозна внука на чичо Славко по косата — черна и остра като косата на Дин, събрана в конска опашка, както и по почти жълтите очи на широкоскулестото славянско лице.

— Владислав Молдован — представи се младежът, който трябва да имаше трийсетина години, и се усмихна широко. — Викайте ми Влад.

— Жан-Батист Адамсберг. Благодаря ви, че се съгласихте да ме придружите.

— Няма защо. Забележително. Дедо ме е водил само два пъти в Киселево, последния път, когато бях на четиринайсет години.

— Дедо?

— Дядо ми. Ще отида на гроба му и ще му разкажа някоя приказка, както той ми разказваше навремето. Това нашето купе ли е? — попита колебливо.

— Отделът по командировките ме е объркал е някоя важна особа.

— Забележително — повтори Владислав. — Никога не съм спал като особа. Несъмнено се налага, когато отиваш на сблъсък с демоните от Киселево. Познавам много особи, които биха предпочели да си останат скрити в къщурката.

Бъбрица, каза си Адамсберг. Което несъмнено беше нормално за преводач, който си играеше с думите. Владислав превеждаше от девет езика и за Адамсберг, който не можеше да запомни цялото име на Сток, подобен мозък будеше не по-малка почуда от огромната памет на Данглар. Опасяваше се само младежът с щастливия характер да не го въвлече в безкраен разговор.

Изчакаха влака да тръгне, за да отворят шампанското. Владислав се радваше на всичко — на излъсканите дървении, на сапуна, на самобръсначките, дори на чашите от истинско стъкло.

— Адриен Данглар, Адрианус, както го наричаше моят дедо, не ми каза защо отивате в Киселево. Общо взето, никой не ходи в Киселево.

— Защото е малко селце или заради демоните?

— Вие имате ли си село?

— Калдез, не по-голямо от глава на карфица, в Пиренеите.

— Има ли демони в Калдез?

— Два. Един свадлив дух в едно мазе и едно пеещо дърво.

— Забележително. Какво ще търсите в Киселево?

— Корените на една история.

— Мястото е много добро за корени.

— Чували ли сте за убийството в Гарш?

— За разпарчетосания старец?

— Да. Намерихме негово писмо с името Кисилова, написано на кирилица.

— И каква е връзката с моя дедо? Адрианус каза, че отивате там заради дедо.

Адамсберг погледна през прозореца на влака с надежда за бързо хрумване, на каквото не беше способен. Трябваше да помисли по-рано за някакво правдоподобно обяснение. Нямаше намерение да разказва на младежа, че някой си Церк е отрязал краката на неговия дедо. Подобни неща могат да разбият сърцето на всеки внук и да пречупят щастливия му характер.

— Данглар — каза той — много е слушал историите на Славко. А Данглар трупа знание както катерицата орехи, при това в много по-големи количества, отколкото са му необходими за двайсет зими. И му се струва да си спомня, че един Водел — така се нарича жертвата — е живял известно време в Киселево и че Славко му е разказвал за него. Че е бягал от враговете си и се криел в Киселево.

Историята не я биваше много, но мина, защото звънна звънецът за вечеря и двамата решиха да хапнат в купето като истински особи. Владислав попита какво е „морски езичета ала Плогоф“. По бретонски, обясни му сервитьорът на италиански, поднесени със сос от миди венус, специално наловени в Плогоф на нос Поант дю Раз. Записа си поръчката и сякаш прецени, че този мъж по фланелка с чуждоземската си глава и черните косми по ръцете не е истинска важна особа, спътникът му — също.