Фред Варгас - Едно незнайно място

— Събуждам ви, защото ми трябва едно сведение.

— Тъй — повтори Владислав и Адамсберг се зачуди дали още не се рее из купето.

— Как се казваха родителите на вашия дедо? Да не би фамилията им да е започвала с „плог“?

Владислав се разсмя в нощта и потърка очи.

— „Плог“ ли? — каза той и седна. — Не, никакъв плог.

— Баща му. Вашият прадядо. Как се казваше?

— Милорад Молдован.

— А майка му? Вашата прадеда?

— Не „деда“, Адамсберг, баба.

Владислав отново се изсмя.

— Баба се казваше Наталия Арсиниевич.

— А в обкръжението му? Сред приятелите? Роднините? Нямаше ли някъде някой Плог?

— Разсмивате ме, господин комисар. Много сте симпатичен.

И Владислав си легна, като му обърна гръб и продължи да хихика под косите си.

— Ами да — каза той и отново седна, — имаше един Плог. Учителят му по история, с когото ни проглушаваше ушите, Михай Плогодреску. Негов румънски братовчед, дошъл да преподава в Белград, после живял в Нови Сад, а като се пенсионирал, се установил в Киселево. Ходеха като залепени, като братя, въпреки петнайсетте години разлика. Най-невероятното е, че починаха с разлика от един ден.

— Благодаря, Влад, можеш да си доспиш.

Адамсберг излезе в коридора бос и закрачи по тъмносиния мокет, като се взираше в страницата от бележника си, на която бе написал: Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску. Великолепен ансамбъл, от който, естествено, трябваше да се изключат морските езичета, които нямаха работа там. Макар че би било проява на неблагодарност, каза си Адамсберг, докато със съжаление задраскваше бретонското име, защото без него нямаше да се сети за нищо. Часовниците му показваха между два и петнайсет и три и четирийсет и пет сутринта. Събуди Данглар, чийто характер нощно време не беше особено щастлив.

— Проблем ли има? — изръмжа майорът.

— Извинявайте, Данглар. Племенникът ви непрекъснато се смее и ми пречи да заспя.

— Същият беше като малък. Има щастлив характер.

— Да, вече ми казахте. Данглар, изровете ми спешно имената на дядото и бабата на стария Водел. И по двете линии. Търсете и по-назад и още по-назад. Не спирайте да търсите, докато не попаднете на някой Плог.

— Какъв такъв „плог“?

— Фамилия, която да започва с „плог“. Като Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску. Бащиното име на фрау Абстер е Плогерщайн, убитият Конрад от Пресбаум се е казвал Пльогенер, а румънският братовчед на чичо ви Славко е бил Плогодреску. Неговите крака са в Хайгейт, не чичовите ви. Това да ви е за утеха.

— А Плогоф?

— Така се казват морските езичета, които ядохме снощи с Влад.

— Аха — каза Данглар, без да разпитва повече. — Явно е спешно. Каква ви е идеята?

— Става дума за един род. Спомняте ли си? Вендетата, от която се е страхувал Водел?

— Вендета срещу рода Плог? А защо тези Плог нямат едно и също име?

— Разпръснали са се в различни страни или са си променили фамилията, за да я скрият.

Като така прехвърли проблема, Адамсберг успя да поспи два часа, преди Данглар да му звънне.

— Ето ви го вашия Плог — каза той. — Дядо му по бащина линия, дошъл от Унгария.

— Името му, Данглар?

— Нали ви го казах? Плог. Андраш Плог.

Залепил нос на прозореца, Владислав коментираше пътуването към Белград, сякаш ставаше дума за истинско приключение, като от време на време произнасяше „плог“ и сам се забавляваше. Настроението на преводача придаваше на експедицията дух на весело бягство, докато в съзнанието на Адамсберг и с наближаването на херметичната Кисилова начинанието придобиваше все по-мрачни окраски.

— Белград, „белият град“ — обяви Владислав, когато влакът спря на гарата. — Много е красив, но няма да имаме време да го разгледаме, автобусът ни тръгва след половин час. Често ли будите хората нощем, за да ги питате дали не им се намира някой „плог“ в рода?

— Ченгетата винаги будят хората нощем. И хората будят ченгетата. Обаче си струваше, намери се един плог.

— Плог — повтори Владислав, вкусвайки този нов звук и изцъквайки с език. — Плог. А защо ви е?

— Плогерщайн, Пльогенер, Плогоф, Плогодреску и просто Плог — изрецитира Адамсберг. — Ако махнем Плогоф, останалите четири имена са свързани с убийството в Гарш. Две са на жертви, едно е на приятелка на една от жертвите.

— И каква е връзката с моя дедо? Братовчед му Плогодреску ли е жертвата?

— Да, донякъде. Хвърлете един поглед в коридора, жената с бежовия костюм, между четирийсет и петдесет години, пъпка на бузата, отсъстващ вид. Заемаше съседното купе. Понаблюдавайте я, докато слизаме.