Фред Варгас - Едно незнайно място

— Доста народ. Защо не обичат онези с носовете? Заради войната ли?

— Не. А защото те задават въпроси, а тук не щат повече въпроси. Искат да живеят другояче. Освен този — каза той, като посочи току-що влезлия мъж. — Само този се осмелява да раздухва огъня.

С щастливо изражение на лицето Владислав прекоси помещението и прегърна новодошлия през раменете.

— Архангел! — почти извика той. — То сум я! Славко унук! Зар ме не познаjеш?

Старият човек — дребничък, слаб и малко мърляв, отстъпи, за да огледа по-добре младежа, после го притисна до себе си, обяснявайки с жестове, че много е пораснал и че последния път е бил не по-висок от ей толкова.

— Вижда, че съм с приятел чужденец и не иска да ни пречи — обясни Владислав, докато си сядаше на мястото с почервенели бузи. — Архангел беше голям приятел на моя дедо. Не си поплюваха и двамата.

— Ще ида да повървя — каза Адамсберг, след като довърши десерта си — сладки топчета с неясни съставки.

— Изпийте първо едно кафе, че ще обидите Даница. Накъде смятате да вървите?

— Към гората.

— Недейте, това няма да им хареса. По-добре се разходете покрай реката, по ще е естествено. Ще ми задават въпроси. Какво да им кажа? Няма начин да обявя, че сте ченге. Тук това ви разсипва репутацията.

— Това ви разсипва репутацията навсякъде. Кажете им, че съм преживял психоемоционален шок и са ми препоръчали почивка на някое спокойно място.

— И сте дошли чак тук? В Сърбия?

— Да речем, че моята баба е познавала вашия дедо.

Влад сви рамене, Адамсберг погълна своята кафа на екс и извади от джоба си писалка.

— Влад, как се казва „добър ден“, „благодаря“, „французин“?

— Добар дан , хвала , француз .

Адамсберг го накара да повтори и написа думите върху гърба на дланта си по свой собствен начин.

— Не към гората — повтори Владислав.

— Разбрах.

Младежът го изпрати с поглед, после направи знак на Архангел, че пътят е свободен.

— Преживял е психоемоционален шок, има нужда да повърви покрай реката. Приятел е на един приятел на дедо.

Архангел побутна към Владислав малка чашка с ракиjа . Даница с леко безпокойство наблюдаваше отдалечаващия се чужденец.

Адамсберг обиколи три пъти селото с широко отворени очи, за да попие това ново място, и с инстинктивното си чувство за ориентация бързо подреди в кутията на паметта си улиците и уличките, площада, новото гробище, каменните стъпала, една чешма, пазара. Декоративните елементи му бяха непознати, табелите бяха на кирилица, крайпътните камъни — боядисани в червено и бяло. Цветовете се меняха, формата на покривите, видът на камъните, дори бурените бяха различни, но той се справяше, чувстваше се комфортно в това затънтено място. Откри пътищата към съседните села, към ширналите се ниви, към гората, към Дунав, към няколкото лодки на брега. Отсреща — сините склонове на Карпатите стръмно се спускаха към водите на реката.

Запали една от последните цигари на Церк с черно-червената му запалка и се отправи на запад, към гората. Размина се с една селянка, която теглеше малка количка, и потръпна при мисълта за жената от влака. Нямаше място за сравнение, тази беше сбръчкана и носеше обикновена сива пола. Но имаше пъпка на бузата. Погледна гърба на дланта си.

— Добар дан — каза. — Француз.

Жената не отговори, но не продължи пътя си. Затича се след него с количката си, настигна го, хвана го за ръката. И на универсалния език, който се състои от „да“ и „не“, му обясни, че не трябва да върви натам, а пък Адамсберг я увери, че държи да върви тъкмо натам. Тя настоя, накрая със съжаление го пусна.

Комисарят продължи пътя си, навлезе в рядката гора, прекоси две поляни, където имаше изоставени колиби, и два километра по-нататък стигна до по-гъста гора. Пътеката свършваше там, на това последно открито пространство, обрасло с бурени. Адамсберг седна на един пън, леко изпотен, заслуша се в извиващия се от изток вятър и запали предпоследната цигара. Някакво шумолене го накара да се обърне. Жената стоеше зад него без количката си и го гледаше със смесено изражение на отчаяние и гняв.

— Не иди туда!

— Француз — каза Адамсберг.

— Он те jе привукао! Вра̀ти се! Он те jе привукао!

Показа му някаква точка в края на полянката, към дънерите на дърветата, после обезсърчено сви рамене, сякаш беше направила каквото трябва и смяташе каузата за загубена. След това си тръгна, като почти се затича. Препоръките на Влад и упорството на жената насочваха волята му в обратна посока и той отправи поглед към края на поляната. На мястото, посочено от жената, в началото на гората различи малко възвишение, покрито с камъни и цепеници, което би могло да бъде разрушена овчарска колиба. Там сигурно живееше демонът, чиято история чичо Славко бе разказвал на младия Данглар.