Стаята му беше с висок таван, претрупана със стари шарени черги, със син юрган, метнат върху леглото. Адамсберг се отпусна отгоре му с ръце, скръстени зад тила. След пътуването краката му бяха натежали от умора, но той се усмихваше със затворени очи, щастлив, че е изтръгнал корена на Плоговците, и неспособен да разбере същността на историята им. Нямаше сила да я обсъжда с Данглар, затова му изпрати две кратки съобщения. Родоначалникът е Петър Плогойовиц. После добави: 1725 .
Даница, която на втори поглед беше закръглена и хубавка и едва ли имаше повече от четирийсет и две години, почука на вратата му, като го събуди малко след двайсет часа — според часовниците му.
— Вечера je на столу — каза тя с широка усмивка, дообяснявайки се чрез жестове, които означаваха „елате“ и „ядене“.
Езикът на знаците с лекота покриваше основните жизнени функции.
Тук, в Кисилова, хората не спираха да се усмихват и може би точно от това странно село идваше „щастливият характер“ на чичо Славко и на племенника му Владислав — потомък, който му напомни за собствения му син. Помисли няколко минути за малкия Том, който се намираше някъде в Нормандия, и се изсули от юргана. Веднага се бе влюбил в тази светлосиня завивка, обточена с панделка, поизтъркана по краищата и по-приятна от яркочервената, подарена му от сестра му. Тукашната миришеше на сено или на глухарчета и може би дори на магаре. Докато слизаше по тясното дървено стълбище, мобилният му телефон завибрира в задния му джоб като нервен щурец. Погледна отговора на Данглар. Категоричен отговор: Глупости.
Владислав го чакаше на масата, здраво стиснал в юмруци вилица и нож.
— Дунайски зрезек — виенски шницел, каза той, като нетърпеливо посочи ястието. Бе облякъл бяла тениска и на нейния фон облицовката му от черни косми бе станала още по-видима. Тя впрочем спираше на китките, така както прииждащата вълна замира на брега. Оттам нататък ръцете му бяха гладки и бледи.
— Разгледахте ли пейзажа? — попита младежът.
— Дунав и края на тъмната гора. Една жена се опита да ми попречи да се приближавам до гората.
Потърси погледа на Влад, който се хранеше с наведена над чинията глава.
— Но аз все пак се приближих.
— Забележително.
— Какво значи това? — попита Адамсберг, оставяйки на масата листа, върху който бе преписал надгробния надпис.
Влад взе салфетката си и бавно изтри устни.
— Глупости — отвърна той.
— Да, но какви?
Влад изпусна въздух през носа си, за да изрази несъгласието си.
— Все някой ден щяхте да попаднете на туй нещо. Неизбежно е.
— Е и?
— Казах ви. Те не желаят да се говори за това и толкова. Достатъчно лошо е, че тази жена ви е видяла да ходите натам. Да не се изненадате, ако утре ви изгонят. И ако искате да продължите разследването си, не ги предизвиквайте с тази история. Нито с нея, нито с войната.
— Нищо не съм казал за войната.
— Виждате ли човека зад нас? Виждате ли какво прави?
— Видях. Рисува с флумастер върху ръката си.
— През целия ден. Чертае кръгове и квадрати, оранжеви, зелени, кафяви. Участвал е във войната — добави по-тихо Влад. — Оттогава оцветява кръгчета върху ръката и не говори.
— А другите мъже?
— Киселево беше относително пощадено. Защото тук не оставят жените и децата сами в селото. Много успяха да се скрият, много останаха тук. Не говорете за гората, господин комисар.
— Свързана е с разследването, Влад.
— Плог — обяви Владислав и вдигна средния си пръст, което придаде ново значение на звукоподражанието. — Нищо общо.
Даница, която бе подредила русите си кичури, им донесе десерта и остави две малки чашки до чиниите.
— Внимавайте — препоръча Влад. — Това е ракиjа .
— И какво значи?
— Плодов алкохол.
— Говоря за надгробния надпис.
Владислав отблъсна листа с усмивка — знаеше надписа наизуст, като всички в Киселево.
— Само един невеж француз може да не подскочи, като чуе страшното име на Петър Плогойовиц. В Европа историята е толкова прочута, че вече дори не я разправят. Попитайте Данглар, той сигурно я знае.
— Питах го. Знае я.
— Това не ме учудва. И какво каза?
— Глупости.
— Адрианус никога не ме разочарова.
— Влад, какво пише на плочата?
— Минувачо — изрецитира Владислав, — продължи пътя си, не се обръщай и не взимай нищо със себе си. Тук е заровен проклетият Петър Благойевич, починал през 1725 на 62 години. Дано клетата му душа намери покой.
Читать дальше