Фред Варгас - Едно незнайно място

Двайсет минути по-късно Адамсберг четеше имената на полицаите от екипа на комисаря Калме.

— Добавил съм внука на Славко — каза Данглар. — Той всеки момент ще напусне Марсилия и в двайсет и един часа ще бъде на гара „Санта Лучия“ във Венеция, пред вагон номер седемнайсет на влака за Белград. Доволен е, че ще прескочи до селото. Владислав е винаги доволен.

— Как ще го позная?

— Много лесно. Кльощав, космат, с дълги коси, които допират космите на гърба, всичко това в мастилено черно.

— Лейтенант Май Тиен Дин — каза Адамсберг, като посочи името с пръст. — Писа ми през миналия декември. Знаех, че има нещо общо с Авиньон. Когато е в отпуск, често ми праща писъмца, пълни с мъдри азиатски съвети. „Не си изяждай ръката, когато ти се свърши хлябът.“

— Това е тъпо.

— Нормално. Сам ги измисля.

— Отговаряте ли му?

— Не умея да измислям изречения — каза Адамсберг, докато набираше номера на лейтенант Май.

— Дин? Жан-Батист на телефона. Благодаря за декемврийската картичка.

— Сега сме юни. Но ти винаги си бил муден. А мудният не върви с бързината на пъргавия. Разбрал си, че работим по един и същи случай, нали? Случая Водел?

— Симпатичната гилзичка под хладилника, а?

— Именно. И тъпанарят, който я е оставил, е стъпвал по мокета със стружки от молив под подметките си. Не се безпокой, оставихме Водел на свобода и бързо ще ти доведем онзи с молива.

— Дин, бих предпочел да не го доведете бързо. Примерно, средно бързо. Или доста бавно.

— Защо?

— Не мога да ти кажа.

— Аха. Мъдрият не отстъпва на глупаците. Не става, Жан-Батист. Момент да изляза от залата. Какво искаш от мен? — поде Дин след малко.

— Забавяне.

— Не е особено законно.

— Изобщо не е законно. Дин, представи си, че един мръсник ме е хвърлил с дрехите в блато от лайна.

— Случва се.

— И че съм на път да потъна. Представяш ли си сцената.

— Все едно, че съм там.

— Прекрасно. Точно така. Представи си, че си там. Че се разхождаш и левитираш покрай блатото. Представи си, че ми подаваш ръка.

— Тоест, че си слагам ръката в лайната, за да те измъкна, без да знам защо.

— Именно.

— Бъди малко по-точен.

— Стружките от молив. Кога ще заминат за лабораторията?

— До час. Сега опаковаме останалите проби.

— Ами погрижи се да не заминат. Дай им два дни отсрочка.

— И как точно?

— Колко е голяма пробата?

— Колкото гилза червило.

— Кой отива с шофьора в лабораторията?

— Сержант Керуан.

— Отиди ти вместо него.

— Хич не си приличаме. Той е бретонец.

— Дай някаква задача на бретонеца и отиди с шофьора. И тъй като много държиш на тази гилза от червило, тикни я в джоба на блузона си за по-сигурно.

— После?

— По пътя се разболяваш. Вдигаш температура, получаваш световъртеж, ей така, внезапно. Предаваш всички проби, освен червилото, после се обаждаш в управлението и казваш, че се прибираш вкъщи. Оставаш два дни в леглото с купчина хапчета на нощното шкафче, не ти се яде, нищо не ти се прави. Това за посетителите. Всъщност можеш да ставаш.

— Благодаря ти.

— Заради пристъпа на треска си забравил червилото в джоба си. На третия ден се оправяш и си спомняш всичко: пробата, лабораторията, джоба на блузона. Оттук нататък има две вероятности: или някой усърден лейтенант открива, че червилото не е пристигнало в лабораторията, или никой нищо не забелязва. И в двата случая предаваш гилзата, обясняваш какво се е случило, изразяваш температурното си съжаление. Ще сме спечелили между ден и половина и два дни и половина.

— Те ще си спечелил, Жан-Батист. А аз? Мъдър е човекът, който търси своето имане на земята.

— Ти печелиш два дни почивка. Четвъртък и петък и мост с уикенда. И евентуално връщане на услугата.

— Например?

— Например, когато намерят кичур черни остри коси на някое местопрестъпление.

— Ясно.

— Благодаря, Дин.

По време на разговора Данглар бе пренесъл бутилката си направо на бюрото на Адамсберг.

— Така е по-откровено — каза Адамсберг, като посочи бутилката.

— Принуден съм да я довърша, след като ще преминавам на червено.

— Лусио щеше да одобри. Или довършваш, или изобщо не започваш.

— Луд сте да искате такова нещо от Дин. Ако се разчуе, изгаряте окончателно.

— Вече съм изгорял. И няма да се разчуе, защото човекът от Изтока не дрънка като безмозъчен кос. Така ми писа веднъж.

— Окей — каза Данглар. — Това ни дава пет дни или десет дни. Къде ще живеете в Киселево?

— Има там един малък хан.