Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Щеше да бъде добре, ако беше пояснил още малко. Забелязах, че е разбрал от учудения ми поглед. Продължи:

— Както ви е известно, връзката ни с Февзи приключи преди много време.

Почувствах се неудобно да слушам пред Сабиха и Сюлейман една така спокойно разказвана педерастка история от миналото му, още повече история със сина на един от присъстващите. Забеляза го.

— Сюлейман знае всичко за мен. От малък е при мен. Като истински син ми е. Нямам нищо, с което да се притеснявам от него.

Какво сега, в момента Сюлейман ли задоволяваше тайните и забранените му желания? Беше преминал от едрогърдести травестити до високи и яки бодигардове ли? Обърнах се и погледнах Сюлейман още веднъж. Моят Гари Купър слушаше, без да отдели очи от пътя. Едва доловимо се чу гласът му:

— Моля ви, господине. Какво говорите. Вие винаги сте се държали с мен като баща.

Не можах да уловя дали в гласа му имаше страст, но дори да беше само уважение, това чувство го караше да потрепва. Замислих се, че вече няма такава любов, която да се крепи на уважението и да кара гласа на човек да трепери.

— Благодаря ти, Сюлейман — каза той. — При необходимост ще жертва и живота си. Но досега, слава богу, не се е налагало.

Сабиха стоеше безмълвна и неподвижна, сякаш към слепотата й се беше добавила и глухота. Постоянно въртеше халката на лявата си ръка. Сюрея сложи едната си ръка върху дланите й.

— А леля ми знае всичко от години. Каквото знае тя, го знае единствено Бог. Това е.

Сабиха поклати глава и от очите й се стече тънка като конец сълза. Поддържаните и нежни ръце на Сюрея обгърнаха нейните. И ги стиснаха. Това стискане превишаваше нивото на нежност. Не можех да знам колко я заболя жената, но сълзите й се увеличиха.

Докато й говореше: „Не е успокоение да ти кажа да не страдаш. Знам, че страдаш. Това е съдба. Не можем да я избегнем“, лицето на човека пак беше като лед.

Сабиха се обърна към него, въпреки че не виждаше. Сюрея я дръпна към себе си и я облегна на рамото си. Бяха като прегърнати майка и син. Не, не приличаха особено, разликата в годините им не беше толкова голяма. Сабиха извади носна кърпичка от ръкава на дрехата си и избърса с нея очите и носа си. След това захапа края на кърпичката и продължи да плаче.

— Връзката ни с Февзи приключи, но с леля Сабиха остана. Когато имах възможност, наминавах и й целувах ръка, в навечерието на празниците винаги й се обаждах. За мен тя е като майка. Още от първото ни запознанство също ме обикна като свой син. Когато съм имал неприятности, винаги ме е изслушвала, без да се отегчава. Разказвах й всичко. В християнството има изповядване, нещо такова. От години наред ходя при нея, когато възникне проблем, когато не мога да взема решение за нещо или ми е гузна съвестта. Винаги съм й разказвал.

Обясненията бяха добри, но нещо липсваше. Липсваше чувство. Докато разказваше всичко това, нямаше и капка чувство. И бездруго говореше без мимики. Като добавих и сухия му глас, направо замръзнах. Ако четях каквото казва, може би щях да му повярвам, но докато го слушах, бе трудно да се убедя.

— Вече ще живее с мен, с моето семейство, ще бъде член на семейството ми. Дължа й го. Ако й помогна поне толкова, ще бъде достатъчно за мен.

Не разбирах особено това положение на уважение-обич-страх. Не продължи дълго. Постоянният плач на Сабиха беше повлиял не само на моите нерви, а и на нервите на Сюрея Еронат.

— Спри вече!

Бутна Сабиха от рамото си. Беше достатъчно твърд и авторитарен. Театърът беше приключил. След като получи побутване и забележка, Сабиха млъкна. Наистина се зачудих в тази кола, до Сюрея Еронат, хайде не само в колата, в дома му, под ръката му, пред очите му, колко души има, които са доброволно до него.

— Много преди да стигна до положението, в което се намирам, осъзнавах колко може да ми навредят тези снимки, ако попаднат в ръцете на някого и излязат наяве. Но Февзи беше яростно привързан към спомените си. Не искаше да ги унищожава. Беше упорит. Това бяха неговите спомени. Известно време уважавах това.

Излязохме на Околовръстния път. От затъмнените стъкла навън изглеждаше тъмно. Невъзможно бе да ни забележат. На Сюрея Еронат и това му отиваше. Бог знае, колата сигурно беше и бронирана.

— После ми каза, че ги е унищожил. Естествено, не му повярвах. Наредих да претърсят дома му. Нямаше ги.

Страхът на Сабиха вече открито се четеше по пребледнялото й лице.

— Приех, че е вярно. Но после до ушите ни започнаха да идват онези слухове. Трябваше да се направи нещо. Не знаехме къде ги е скрила. Когато я попитах, отричаше и казваше, че ги е унищожила.