Мехмет Сомер - Убийството на Бусе

Докато си подредя мислите, една след друга пристигнаха три тъмни лъскави коли. Настана раздвижване сред тълпата. Беше в посока към колите, придружено със звук, разнасящ се като бучене.

Висока съм, но от навалицата не можах да видя кой слиза от автомобилите. Съзрях костюмирани мъже. Двама от тях носеха пищен венец.

Зад мен чух отнякъде Гьонюл да вика:

— А, ето я леля Сабиха!

Веднага се смесих с тълпата с цел доближаване до колите. Не беше много лесно с огромната ми шапка, но с ударите с лакът, които нанасях неусетно, и с един лек ритник успях да си проправя път.

Пред едната кола в средата имаше струпани хора. Беше отцепена от костюмираните. Задните врати бяха отворени. От близката до мен страна с авторитет стоеше госпожа Сабиха, с празен поглед, забит в една точка, който я издаваше, че е сляпа. Лицето й въобще не беше подпухнало от сълзи. Изглеждаше само изтощена. Подаваше ръка към доближаващите до колата, за да я целунат. На ръката носеше семпъл пръстен.

Охраната не разрешаваше на никого да се доближи до нея, а ако някой успееше, можеше само да й целуне ръка.

От другата страна на колата, която аз не виждах, имаше друго струпване на хора. Навалицата продължаваше да се бута, но от уважение към погребението нямаше много шум. Трябваше леко да се наведа, за да видя другия човек в колата. Приклекнах.

Шокирах се от ощипването, което получих в този момент, и още повече от това, което видях: на задната седалка до госпожа Сабиха седеше Сюрея Еронат!

Не обърнах внимание кой ме ощипа по задника и заобиколих от другата страна. Като видях на седалката на шофьора Сюлейман, се изненадах още повече. Изпуснах една псувня, която показваше учудването ми. Естествено, всички глави се обърнаха към мен. Вече имах видимост към колата около два-три празни метра. Спогледахме се със Сюрея Еронат очи в очи.

Гледаше ме също както от снимките, с важен, разбиращ поглед и наченка на лека усмивка в края на устните си.

Споглеждането ни със Сюрея Еронат беше кратко. С ръка той ме покани в колата. Охраната му се отдръпна и ми направи път. Доближих се към него с подбутванията на тези зад мен, а и с малко любопитство.

— Стигнах до вас много по-трудно, отколкото предполагах — каза той.

Погледът му впечатляваше. Мимиките му бяха оскъдни, дори можеше да се каже, че ги няма въобще. Но очите му бяха като две чисто черни, постоянно движещи се буболечки. Избягнах погледа му и се огледах наоколо. Бях обградена от охраната му. Сюлейман — „Гари Купър“ стоеше на предната седалка като паметник. Дори не се обърна да ме погледне. Като че ли не беше той този, който преди две нощи ме сваляше и ме съблазни със срамежливите си погледи. Ето такива неща можеха да съсипят доверието на човек.

— Исках да се видя с вас. Сюлейман не можа да постигне успех — казвайки това, докосна рамото на седящия на предната седалка мъж. — Моля ви да не си тръгвате веднага след погребението, дори ако е възможно, нека си тръгнем заедно.

Беше ясно, че това не е предложение. Приех, без да се замисля. Повярвах, че след като госпожа Сабиха е при него, няма от какво да се притеснявам.

— А сега, ако ме извините, бих искал да взема участие в молитвата.

Да, бях се изправила точно до колата и му препречвах пътя. Отдръпнах се. Слезе и тутакси бе обграден от охраната си. Напредвайки към двора на джамията, се обърна към мен:

— Изчакайте ме в колата.

Авторитетът в гласа му беше неоспорим. Може би това е, което наричат харизма. Иначе какво толкова имаше този мъж, за да бъде преследван? Откъдето минеше, хората се отдръпваха и му правеха път.

Сюлейман каза:

— Заповядайте в колата, не стойте на слънцето.

Учудих се. Като че ли не беше той, който се опита да ме отвлече, изяде си боя от мен и бе оставен с вързани ръце, без кола в планината. Не отстъпваше въобще от учтивостта си. Благодарих, но не се качих. Само се наведох и изказах съболезнованията си на госпожа Сабиха. Представих се като приятел на Февзи.

Бусе беше права, когато ми каза: „Слепите много те опипват.“ Докато говорехме, тя взе между ръцете си ръката ми, която беше облечена в ръкавица. Освен това беше ясно, че обонянието й също е добро. Веднага разбра, че парфюмът, който използвам, не беше мъжки.

— Вие сте приятелка на Бусе, нали, чедо? Не се мъчете да казвате „Февзи“. И аз напоследък все й казвах Бусе.

Искаше ми се да я попитам какво прави тук, в колата на Сюрея Еронат, къде се е крила толкова дни и как е изчезнала. Но тя искаше да чуе гласа на имама и ме накара да млъкна, докосвайки устата ми с ръка. Притвори клепачи и започна да се моли, като мърдаше устните си, казвайки нещо, неясно какво. Сега забелязах дълбоката болка върху лицето й. Слепите очи, които гледаха, без да виждат, прикриваха страданието й. А сега околоочните мускули се тресяха, краищата на устните се напрягаха, а челото се стягаше и се отпускаше. Всеки един движещ се мускул изразяваше болката по различен начин.