Филип Джиан - Проклета въртележка

Марлен остана неподвижна на седалката си през цялото пътуване. Не ме погледна нито веднъж, беше се затворила в електрическо мълчание. Аз също нямах нищо за казване и най-много се страхувах да не затънем в калта на думите. Карах бързо, прекалено бързо за неразработения мотор, но не изпитвах никакво съжаление, никаква искрица на човечност не можеше да ме накара да повдигна крака от педала. Най-сетне тишината се разля по нашите рани като сироп по зачервено гърло.

Къщата на Валтер беше скрита вдън горите, до едно езеро, а последното село бяхме прекосили преди три километра, откъдето бяхме поели по горски път, който се виеше под клоните, нежно осветен от разсеяната светлина. Очаквах седемте джуджета да изникнат отнякъде на пътя.

Къщата беше страхотна, нищо общо с тъжните и претенциозни постройки, които никнат почти навсякъде. Беше дървена, едноетажна, с веранда, която гледаше към езерото. В други условия толкова приятна изненада щеше да ме накара да потрия ръце и да въздъхна доволно, но този път слязох мълком и се заех с багажите.

Отворихме кепенците. Беше приятно. Веднага забелязах малката масичка пред прозореца. Това е добре познат рефлекс при писателите. След това започваме да търсим контакта. Само че при мен не беше така, защото моята машина работеше на батерии. Клетата, бях я забравил в болницата. Когато отидох да си я прибера, загубих една от супертопките си, което впрочем почти никога не ми се бе случвало, предвид нивото, което бях достигнал. Този път обаче се търкулна под инвалидния стол на един паралитик, а аз я зарязах. Направих се, че съм я загубил от погледа си.

Отворихме кепенците на първия етаж. Беше много приятно. Първи аз възвърнах способността си да говоря.

— Хубаво… трябва да се заемем с пазаруването, преди да се е стъмнило.

Хванах я за раменете, защото тихо плачеше. Направихме го на леглото, малко по-късно, докато езерото се покриваше със златисти отблясъци. Тя беше отгоре, но бедрата й бяха настръхнали, а задникът й леден. Не проверих как беше моят.

От селото се върнахме по тъмни доби, багажникът и задната седалка бяха натоварени с провизии. Имах чувството, че този ден бе траял хиляда години. Преди да се заемем с подреждането, й поднесох едно голямо питие. После си пуснах музика. После накладох огън. Постепенно корабът потегляше. Видях как тя постепенно изплуваше към светлината и се възвръщаше към живота. Не извадих супертопката си, за да не обезсмисля всичките си усилия. Разпалих въглените. Сложих спагетите във водата. А за нея се грижех като за истинска принцеса в нейния дворец, сякаш от това зависеше да запазя главата си. Най-вече исках да не разговаряме за нищо, но без да изпадаме в красноречиво мълчание. Нямаше много пространство, слаломът беше труден и аз си подвиквах: „Внимавай отляво, момче! Леко вдясно, момче!“, а нощта настъпваше бавно, звездите мъждукаха, огънят пукаше, жабите квакаха, жабоците квакаха.

Отляво имаше едно голямо дърво. Както и да е, то беше единственото в непосредствена близост с къщата. Иначе нямах нищо против подрастъка, храстите, гъсталаците. Марлен още спеше. Глътнах кафето си прав в кухненския бокс, с крака отрязани от косите лъчи на слънцето. Постепенно една фиксидея обземаше мисълта ми. Излязох.

В пристройката открих една лодка заедно с грижливо подреден рибарски инвентар. Намираха се също няколко инструмента, стари мушами, кутии с боя, дърводелски тезгях. И една прекрасна, добре наточена тежка брадва. Не подходих с радост в сърцето, още повече, че дървото се извисяваше в утринната светлина и разделяше небето на две. Но този път не можех да си го позволя.

Изглеждах нищожен до него. Обясних му положението с две думи, казах му, че не се надявам някога да бъда опростен за това, което се гласях да сторя. После му нанесох първия удар с брадвата.

След някое време Марлен изникна на прозореца. Бях плувнал в пот от главата до петите. Може би се бе събудила от шума.

— Ох! Какви ги вършиш?

Усмихнах й се, без да й отговоря. Минах от другата страна на дървото и го подхванах оттам. Когато спирах за миг, дори не можех да разтворя ръчичките си. Мазолите ми отдавна се бяха спукали.

— Ами… Дожелски?

— Не бери грижа за Дожелски. Аз ще му обясня.

Ако поне един можеше да ме разбере, то това беше тъкмо той. Дожелски срещаше всеки ден такива като мен. Не особено опасни, но луди за връзване, които се вземат за център на света, които скимтят, гърчат се, все от прокълнатите на този свят, дето се държат за ташаците, бълват ли бълват думи и думи без страст, без ярост, без душа, даровити и нищожни, глупаци, гении и боклуци. Тъй че, откровено казано, можех да си позволя да му отсека дървото. Други щяха със сигурност да му погодят по-гаден номер. Някои и с два пъти по-малък тираж от моя.