Филип Джиан - Проклета въртележка

На излизане най-напред се огледах вляво и вдясно. Тротоарът беше чист. Пуснах супертопката в краката си, а тя се върна в ръката ми.

— Ах! Всемогъщи Боже!

В гаража още не ми бяха подготвили сметката. Облегнах се на мерцедеса и загледах супертопката си на светлината. В моята вместо звездички имаше многоцветни пайети, инкрустирани във вътрешността. Незлобливо я метнах, тя отскочи от стената и се върна. Не е лошо като за първи опит, рекох си аз. Стиснах я в ръката си като къс самородно злато.

Беше удивително еластична, приятна на пипане и тегло и сякаш имаше собствена воля. След няколко мятания се одързостих, бях намерил точния ъгъл между стената, земята и ръката си. Права беше, оказа се недотам трудно. Една жена, която наливаше бензин се загледа в мен. Беше изрусена с перхидрол, с дебели устни, а отворената врата разкриваше бедрата й. Дори да беше хвърлила бикините си, нямаше да зарежа прекрасното си занимание. Започвах да налучквам ритъма.

Още бях непохватен, разбира се, но усещах, че нещо назряваше.

Леко замаян, реших да опитам нови фигури. Успях да постигна една, с прекрасен отскок при връщането. Втората топка едва я улових. Тогава внезапно блондинката изникна с колата си между мен и моята супертопка. Тя отскочи върху капака, а момичето ме погледна с горящ поглед.

— Трябва да опиташ йо-йо-то — подметна ми тя, преди да потегли по пътя си.

Всичко стана толкова бързо, че ми се стори, че сънувам. Но супертопката не беше в ръката ми. Ама откъде се появи тая мръсница? Как може да има такива хора! Позеленях от ярост. Озърнах се тревожно.

С невероятен късмет съгледах топката, която подскачаше леко на отсрещния тротоар. После се търкулна в канала. Нямах време да предприема каквото и да било. Стиснах зъби при вида на супертопката, която изчезна в канализационната шахта.

Наложи се да извадя друга от джоба си. Зелена, със златни нишки.

Като се прибрах, заварих Вера и Марлен на масата пред едно студено пиле.

— О, миличкият ми! Не те изчакахме, защото вече не издържахме!

Случваше се понякога да ме нарече „миличък“, особено откакто влязох в клуба на авторите с над двеста хиляди читатели. Не успяваше да се отърси от някои столични привички. Отвърнах й, че правилно са постъпили, защото аз не съм гладен.

— Хайде, седни — предложи ми Марлен. — От три дни нищо не ядеш.

— Сега съм на последната права на романа.

Те обмениха знаци в смисъл, че съм затормозен. Взех една бира, за да им правя компания, после изчаках разговорът да продължи, за да извадя супертопката си и да я запратя с разсеян вид към стената. Те не й обърнаха особено внимание. Докато разговаряха аз станах и отидох до прозореца, за да видя как подскача в крачка. Не ползвах стените, а я тупках направо на пода с малки, резки и точни хвърляния. Беше по-просто, но движението на китката беше приятно. Усещах, че мога да постигна хармония. Гледах към улицата, а супертопката все така се връщаше ли, връщаше в шепата ми. После усетих гласа на Вера, насочен към гърба ми.

— Подобно нещо не се е виждало, уверявам те. Никой никога не е писал такива мерзости за някого. Ако поискаш, можеш да го изпратиш в затвора, знаеш ли?

— Да — отвърнах аз, без да се обръщам. — Сега изучавам въпроса. Не ми се ще да ми се изплъзне, нали разбираш?

— О, да, представям си!

— Може би ще подхвана хроника в твоето списание, за да разкажа сексуалния му живот. Ще отида да преровя кофите за смет. Ще разпитам портиерката и местните търговци, как ти се струва? Мога също да нарамя един дюшек и да установя стана си току пред дома му!

— Не е смешно.

— Виж какво, и така си имам достатъчно грижи точно сега… Бъди така любезна и не ме занимавай с тази тъпа история. Не може да ми задържи вниманието повече от една секунда.

Възползвах се от последвалото мълчание, за да изляза от кухнята заедно с моята супертопка. Още ми липсваше сръчност, но в идните дни щях със сигурност бързо да се усъвършенствам.

Защото вече не се разделях с нея, освен по време на сън. Понякога дори не я забелязвах. Излизах с нея, стисках я в джоба си, хвърлях я по отсрещните стени, пробвах я в магазините или когато се качвах на стола в някой бар. Славата ми на писател се разпространяваше из квартала и хората от околността ме гледаха с умиление. Можех да си позволя всяка прищявка, да се появя на ролкови кънки или възкачен на бял кон, щяха всичко да ми простят. Бях онзи, когото показваха по телевизията и виждаха във вестниците, чиито книги се продаваха в супермаркетите, бях господинът, който пише толкова сладки книжки. Да ме бяха намерили мъртвопиян на улицата, щяха да ме приберат у дома.