Филип Джиан - Проклета въртележка

Докато работех, я слагах до себе си. Случваше се също да хвана главата си с една ръка, а с другата да я хвърлям по отсрещната стена. Бях разположил масата си по съответния начин. Хвърлях я с рязко движение към пода, после тя отскачаше от стената, удряше се в тавана и се връщаше в ръката ми. Обичах също така да я държа между палеца и показалеца си и да я пускам на масата от няколко сантиметра височина, а после пак да я улавям между пръстите си. Да я пускам до себе си, не ми беше особено забавно, но трябва да кажа, че така можех да си играя с часове в пълна симбиоза.

Другите имаха различни мнения по въпроса. Боб и Шарл нямаха възражения, Вера се дразнеше, а Марлен въздишаше. Глория си мълчеше. Когато поради нещастна случайност или по необходимост се озовяхме в едно и също помещение, тя стоеше настрана, а аз не я поглеждах. Откровено казано, не виждах никой от тях много добре, живеех в нещо като изолираща мъгла, в ритъма на моята супертопка.

Една сутрин грабнах слушалката и се обадих на Дожелски.

— А! Вие ли сте? — рече ми той. — Поздравления, ще ви издадат на руски език! Както виждате, днес всичко става много бързо. Направо е малко гротескно, не намирате ли?

— Валтер — казах аз, — нуждая се от помощта ви! В успехите делим нещата петдесет на петдесет, така ли е и в несгодите?

— Правилно сте ме разбрали, да!

— Вижте… Налага се да се преместя. Не ме питайте за причините, но повярвайте ми, никога няма да си довърша романа, ако не замина другаде!

— О…

— Да, не се шегувам. Намерете някой, който да ми даде под наем къщата си.

— Хм… имате ли предпочитания?

— Да, къщата да е в гората, а най-близкият съсед да е на десетина километра. Даже по-добре без съседи!

— Да, разбирам. Ами най-добре да отидете в моята. Ще ви пратя ключовете до един час.

Не бях сигурен, че това беше доброто решение, дори не знаех дали въобще е решение. Но тъй като всички дни започваха да си приличат, а най-малката надежда изглеждаше чиста лудост, разбрах, че вече нямаше какво да губя, и се чувствах готов да опитам каквото дойде. Още повече, като се има предвид, че нещата с Марлен не вървяха много добре, както можете да си представите. Сякаш се налагаше да минем между капките на порой, какво говоря, на кървав дъжд. Докато правехме любов, залепвахме счупените парчета, но щом свършехме или колчем се съмнеше, отново се сблъсквахме с чудовищната и все по-оглушителна тишина. Откровено казано, не мисля, че й носех кой знае какво. Нищо не можех да направя, вече нямах нужната сила, а гледката на моята слабост, на неспособността ми да й дам онова, което заслужаваше, ме натъжаваше допълнително и ме отчайваше.

Бяха минали петнадесетина дни откакто бях напуснал болницата. С помощта на супертопката бях ограничил пораженията, но нищо повече. Все едно, пропадайки в пропастта, се бях вкопчил за някоя клонка, което никак не ми помагаше да изпълзя обратно. Не знаех дали това обаждане беше завръщане към живота или последен гърч в агонията ми. Признавам, че само допреди няколко часа идеята да се преместя не ме бе осенила. Събудих се оклюмал, както обикновено, и незнайно как сутринта се озовах в стаята на Анри, седнал на един стол. Не беше по-зле от друг път, играех си кротко с топката и се любувах на аромата на тази стая. Мислех, че съм сам. Докато Марлен не ме изненада в гръб и не се изтъпани пред мен. Разбира се, направих се, че не забелязвам мрачния й вид и намирам за естествено да си седя в тази стая. Повече от всякога съм съсредоточен върху топката си, но с крайчеца на окото наглеждам Марлен. Тя стои пред раклата и попипва разни вещи, оставени от Анри, които са наредени върху нея. Мълчим. Когато се обръща срещу мен, държи будилника в ръцете си. Зяпа ме. После го хвърля яростно по огледалото, което е закачено на стената и го прави на парчета.

— Но той си отиде! — крещи ми тя в ухото. — Нима още не си разбрал, че той си отиде!

Не й отговарям. Чакам я да излезе. Не помръдвам, когато затръшва вратата, защото го очаквам.

Прекарах сам по-голямата част от следобеда. Залепнал за фотьойла и по моему недотам пиян, колкото би бил някой друг в моето положение. Следвайки инструкциите на Дожелски, успях да открия местоположението на къщата на разтворената на коленете ми карта. Не беше много далеч, най-много на един час път, и както личеше, мястото наистина беше доста зелено. Опитвах се да се убедя, че няма и този път просто да сляза на долния етаж, че това решение нямаше да бъде пристягане с още една дупка на зъбчатия ми нашийник. Донякъде успях, донякъде не. Не си губих повече времето и се обадих на Дожелски. Щом ме осени мисълта да се омета, тъкмо когато се надигнах да събера стъклата, не изпитах желание да обмислям въпроса. Още в следващата минута бях излязъл от стаята. Къщата беше пуста, хванах слушалката. Сега, като се замисля, имам чувството, че ми се искаше да вярвам, че някой напътства ръката ми.