Филип Джиан - Проклета въртележка

Не изгубих три часа в приготвяне на багажа. Вече не притежавах нищо. Не намирах за особено нормално един човек да бъде съсипан два пъти в живота си. Особено аз, какъвто съм си чувствителен. Литературният ми успех не ме изненадваше. Животът винаги ми беше давал и отнемал едновременно. Моят запазен номер не беше да ме бесят, докато издъхна. Моят номер беше да ме увесят за краката до края на дните ми. Бях обречен на самота в компанията на стотици хиляди мои читатели. Може би бих предпочел да бъда съкрушен човек и прокълнат писател, което в последна сметка не бе лишено от величие и можеше да ми придаде прекрасна чернота, диамантено чисто отчаяние. Но не ми бил такъв късметът, а всеки трябва да се примири със своя. Аз бях несретник, който колекционираше ролс-ройси.

Върнах се обратно на фотьойла и зачаках. Макар, и подпийнал, оставах господар на супертопката, само че я хвърлях малко по-внимателно. Стоях така до падането на нощта, полухипнотизиран от тишината и залюлян в мрака, докато пристигна Марлен.

Усетих, че още беше под въздействието на своя изблик по повод Анри, че беше раздразнена, но въпреки това не се подвоумих.

— Реших да си отида оттук — заявих й аз.

Тя улови топката ми от воле.

— Сам? — попита ме.

Тръгнахме в разгара на следобеда на следващия ден подир уморителна препирня с Глория. Не успяхме да се измъкнем тихомълком, защото се оказах последният от глупаците. В съзнанието си съхранявах това напразно очакване, затова помолих Боб да наминава от време на време и да прослушва секретаря, за да ме предупреди, ако се наложи. Тъй че не само разкрих нашето отпътуване, но оставих и адреса. Много хитро от моя страна. Но дали бях способен на нещо по-умно в този момент?

Ключовете пристигнаха с обедната поща. В бележчицата към тях Валтер ме молеше, ако не забравя, да полея растенията и да му напиша един прекрасен роман. Шарл и Вера вече бяха дошли, за да ни пожелаят приятно пътуване. Според тях сме се били нуждаели, достатъчно било човек да погледне физиономиите ни. Мен пък едва ме сдържаше на място, задникът ми буквално се беше подпалил, исках час по-скоро да проверя дали идеята ми е била правилна. Беше омайна утрин. Чакахме само Боб и Глория, преди да потеглим. За да не губим време, поставих двата ни сака в багажника. Изпразних пепелника. Къде се губеха тия?

Пак се чукнах с Шарл, после, тъй като не ме сдържаше на едно място, накарах всички да излязат навън.

— Няма да ги чакаме цял живот, я! — заявих аз. — Трябваше да дойдат още преди половин час, малко прекаляват. Шарл, ти им предай ключовете от къщата.

На тротоара Вера за не знам кой си път ни се закле, че някой уикенд ще дойдат да ни видят. Макар да беше приятно момиче или дори приятелка, се молех да си строши крака в деня, в който понечи да изпълни заканата си. После двамата с Марлен се качихме в мерцедеса и свалихме прозорците си. Тъкмо мушвах ключа в контакта, когато Боб гарира своя автомобил на отсрещния тротоар. Изстреля се и довтаса при нас с притеснен вид. Хвана се за вратата ми.

— По дяволите — усмихна се той, — разсеяхме се и закъсняхме!

Глория мина отпред с Жералдин на ръце и се запъти към Марлен. Сложих ръка върху ръката на Боб.

— Няма страшно, Боб. Това нямаше да ме притесни…

Обърнах се на другата страна точно когато Глория се появи на прозореца на Марлен. Беше пребледняла като смъртта.

— Мамка му, вас май наистина нищо не може да ви спре! — рече тя. — Човек ще рече, че заминавате на меден месец!

Видях как чертите на Марлен замръзнаха и усетих как моите се изопнаха.

— По дяволите, хайде, до скоро! — рекох аз и се наведох над контактния ключ.

— О, Господи! — изсъска Глория. — Ще ми се той да беше тук, за да ви види. За да разбере що за човек си!

— Глория, престани! — намеси се Марлен. — Смешна си!

— Да, смешна съм! Но не аз съм го зарязала след няколко години брак, не аз съм му откраднала съпругата!

— Глория!

— О, тъпанарка! — озъбих се аз.

Жералдин се разциври в ръцете й. Глория ни гледаше ту единия, ту другия, с разтреперано от омраза лице. Бяхме приклещени в мерцедеса, изложени на ударите й. Аз поне се чувствах като в усмирителна риза. Тя ни изгледа с налудничава физиономия.

— Уа! Каква отвратителна гледка сте! — изръмжа тя.

Скочих към вратата си, но Боб я затисна. Гледаше смутено.

— Недей, моля ти се — изрече умолително той.

Затворих очи, завъртях ключа.

— Няма да се измъкнеш толкова лесно! — чух я да казва в момента на потеглянето.