Филип Джиан - Проклета въртележка

Всеки ден намирах начин да се поразходя с лодката. Сам. Поддържах добри отношения с езерото и в него наистина се чувствах чудесно. Странно, но успявах да мисля за най-ужасните неща, за Глория, за Анри, за това, което ми се случваше, без да ме завлече проклет водовъртеж от гримаси, без да издам и най-незначителен стон. Разбира се, не се сещах с удоволствие, но когато образите изплуваха в съзнанието ми, не ги прокуждах, а дърпах бавно веслата и кръстосвах водите известно време. Беше приятно изживяване. За човек, който малко се хранеше и почти не спеше, се справях по-скоро добре. Впрочем не се чувствах отслабнал, дори усещах нови сили. Мисля, че ако решех да премеря сили, веслата щяха да сдадат преди ръцете ми. Това ми вдъхваше увереност.

Вземах по една въдица, колкото да замажа очите. Не слагах нищо на куката, но съвсем сериозно надзиравах плувката. Винаги се прибирах с празна кошница. Пред Марлен повдигах рамене с въздишка и й казвах, че не съм видял пукната опашка на риба. Всъщност виждах всякакви: зелени, сребристи, сиви, големи колкото ръката ми, които се навъртаха покрай пръта ми, лизваха повърхността и кротко я набраздяваха.

Един път обаче една от тях захапа въдицата. Него ден валеше, но аз си бях взел мушамата и съответната шапка и бях застанал в средата на езерото, което вреше като олио в тиган. Бях прекарал почти час неподвижен, дъждът топуркаше по раменете ми, а аз се свивах под обливаната си от водата мушама. С крайчеца на окото наглеждах плувката, но един Господ знае за какво точно мислех. Всъщност това беше без значение: безкрайни главоблъсканици, примесени с откъси от романа, нищо, което да си заслужава и два реда, нищо, което да можеше да се сравни с танца на жълтата лилия под дъжда. Внезапно плувката потъна във водата.

— Ах по дяволите! — изревах аз, докато кордата се размотаваше.

Изправих се толкова рязко, че шапката ми падна и останах с гола глава. Разтворих мушамата, за да извадя ножа. Още същата секунда подгизнах, но водата не беше студена. В моето положение нямаше да се изненадам, ако ме бе заляла ледена вода или направо червен, кален порой. Извадих моя С.522 и отрязах найлоновата корда. За миг останах прав в очакване на някакъв знак, но не видях нищо. Седнах бавно, взех си шапката и я отръсках в коляното.

— Знаеш ли какво ми се струва? — рече ми тя една сутрин, докато ми размачкваше врата със сладко, бадемово олио. Чувствах леко схващане във врата. — Знаеш ли какво ми се струва? Миризмата му е малко силна, но иначе е хубаво!

А миризмата беше достатъчна за всеки глупак, за да разбере, че съм се провалил. Упреквах се до смърт.

— Да, ето докъде я докарах! — изстенах аз. — Нищо няма да ми бъде спестено!

Ръцете й се спряха на врата ми. От все сърце се молех да ме удуши, но нежното размачкване почна отново. От яд запратих топката си по стената. От яхнията ми се донасяше мирис на бойно поле.

— Добре де — въздъхна тя, — трябва да се примирим, че не всичко в живота е перфектно. Дори ти можеш да се провалиш с твоето чили…

Тогава с изненада забелязах, че й отговорих. Аз, който в хода на последните дни почти бях онемял. Нима бях достигнал дъното? Може би проклетото клонче най-сетне се бе счупило? Рано беше да се каже. Но денят бе особено хубав, а езерото сияеше като снежна Коледа.

— По дяволите — изсмях се аз. — Какво ли не се случи! Понякога с изненада откривам, че още има почва под краката ми!

— О, мисля, че всекиму се случва…

— За Бога, Марлен… Какво толкова съм направил, освен че съм написал няколко истории? Докъде съм стигнал след четиридесет години живот?

— Бога ми… много си се разлютил днес! — пошегува се тя. — Вече произнесе две последователни изречения!

Изпаднах в каменно безмълвие в компанията на моята супертопка. Подложих й врата си.

— Знаеш ли — подхвана отново тя, — никога нищо не съм искала от теб. Не очаквам да ме отведеш в страната на чудесата, защото и аз съм прехвърлила тази възраст. Тъй че не се притеснявай. А иначе съм доста горда: аз съм единственият човек на света, на когото ти си поднесъл провалено чили.

Придърпах я между краката си и положих глава на корема й. Беше в долнище на анцуг, който вероятно носеше от десетина години. Истинско чудо беше, че още имаше някакъв ластик, но толкова разхлабен, че си беше като покана. Замаян от аромата й, не издържах и почти се усмихнах. Когато някоя жена прокара ръка през косата ми, вече не съм същият.

Сложих я разкрачена на коленете си.

— Тази история прекалено те угрижи — прошепна ми тя. — По-добре вземи пример от Анри.