Филип Джиан - Проклета въртележка

Прозорецът проектираше червени сенки по стените на стаята. Отдолу се чуваше адска шумотевица, огънят бумтеше, дървенията пукаше, цялата къща скърцаше и пъшкаше, изчезваше в пушека, но наглед не си давах сметка за нищо, изглежда, единствено цветът на тавана ме интересуваше.

После димът се насити и започнах да кашлям, а очите ми сълзяха от няколко минути. Кашлях ли, кашлях, потънал в сълзи. Когато надигнах глава, установих, че вече нямаше отблясъци, а истински пламъци, които танцуваха заедно, а от другата страна вратата се огъваше, боята се разтапяше и се стичаше на капки.

Дали не бе прекалено късно? Мушнах романа в панталоните си и се увих в юргана. Дали не бях забравил нещо? Огледах се за последно, но всичко бе потънало в дим. Душата ми, болката, дарбата, малодушието и тщеславието, дали още нещо не остана в стаята? Бях по-малко натоварен, отколкото ми се струваше. Вратата се спука на две половини тъкмо когато се хвърлих през прозореца. Както казваше някой, „всеки изминал ден е като огненият обръч, през който лъвът се опитва да скочи.“

В ранни зори отворих очи, зиморничаво увит в юргана и на известно разстояние от камарата още димящи сажди. Не помнех дали бях припаднал, или просто бях заспал. По ръцете ми имаше малко засъхнала кръв. На места юрганът бе прогорен, останалото бе превърнато в дървени въглища. По челото ми имаше роса. Цепеше ме глава.

Надигнах се мъчително на лакът, а на хоризонта се надигаше зората. Събрах смелост, изправих се на крака и клатушкайки се, отидох до колата. В жабката намерих аспирин. И бонбони с вкус на кафе. Глътнах ги заедно.

После се съблякох и влязох в езерото. Повече от минута траках със зъби, правех физиономии, трябваше ми време, преди да потопя главата си, после заплувах кротък брус, за да се събудя, и дори се прозях неколкократно, докато плувах, изплювайки последните трохички от съня. На връщане разтрих ръцете и лицето си и застанах на слънце, за да изсъхна. Гората бе тиха и спокойна, птиците пееха, рибите скачаха над водата, за да ловят водни кончета, космите на гърдите ми се изправяха, а аз хапех устните си. Познавах един, който нямаше да бъде никак доволен.

Щом изсъхнах, поизтупах дрехите си и се облякох. Бях съвсем във форма. Само едната ми ръка и темето ми бяха леко ожулени. Понагласих се пред огледалото. За щастие не ми беше побелял никой кичур и нямах големи торбички около очите си. Разбира се, не бях усмихнат, но достатъчно беше да се обръсна гладко и да си намажа лицето с маска от плацента и рахидна течност, за да се стопят и последните следи от ужасната нощ като сняг на припек, като цвят от лотос в ръцете на Буда.

Преди да тръгна, все пак изтеглих лодката на брега и я привързах старателно към едно дърво. Едва устоях на изкушението да се кача на нея за последен път. Положих веслата и я обърнах, за да е защитена от дъждовете. Това място беше толкова красиво. Затворих вратата и потеглих, като оставях след себе си тъжна купчина сажди.

Беше прекрасен ден най-хубавият, който може да си пожелае човек напролет, с ярка, почти полудяла светлина, подобно на пресилен мотор. Този път носех очилата си на носа. Този път не карах прекалено бързо. Бях свалил прозореца, за да прониква свободно свежият въздух и от време на време прекарвах ръка през косите си, а друг път натисках кръста си. Не слушах музика. Не си говорех на висок глас. Не се разнежвах от финото свистене на вятъра. Виждах как се нижат километрите на километража с незлоблив поглед.

Пристигнах в ранния следобед. Отидох направо у Глория, но не намерих никого. Всъщност целият град ми се струваше умълчан, успан и морен. Не бързах. Щях да намина отново.

Когато гарирах пред къщата, погледът ми забеляза, че кепенците в дома на Марлен бяха отворени. Не исках да почерням краските, но се запитах дали нямаше да ми се наложи да се преместя, за да си спестя излишните болки. Не бях много изкушен от призванието на факир, затова по-скоро щях да потърся начин да превържа раните си. Взех романа под ръка и влязох вкъщи.

Миризмата се беше променила. Долавяха се наченки на запущение. Отворих прозорците. В кухнята намерих нещо за хапване — консерва с риба тон и диетични галети със стафиди. За съжаление нямаше майонеза. Достатъчно, за да се засити един достоен мъж. После се обадих на Дожелски.

— Валтер — казах му, — имам една добра и една лоша вест. Изгорих къщата ви, но от друга страна, ви пращам новия си роман.

Естествено, последваха няколко секунди мълчание.